България никога не е била сред водещите икономики на Европа, но хроничното пазене на статуквото ни дърпа още по-назад…
Какви ли не слухове бродят из народа за икономическото положение на България преди ноември 1989 г. Някои твърдят, че сме били сред водещите 20 световни икономики, други – че сме били гробище за ръждясали заводи. Затова малко обективна статистика няма да навреди. По-долу са обобщени данни за брутния вътрешен продукт на човек от населението на отделни страни, извлечени от най-новото издание на проекта Медисън, върху който работи екип от Университета в Грьонинген. Числата са в долари от 2011 г.
През 1988 г. БВП на човек от населението в България е 10 098 долара. За Унгария този показател тогава бе с 11% по-висок от стойността за България, за Чехия с 36% по-висок, за Словакия – с 25%. Полша всъщност имаше по-нисък от българския БВП на човек от населението: само 91% от нашето ниво. Жителите на Румъния имаха под 2/3 от нашия БВП на човек. От друга страна, Сърбия беше малко пред България по този показател, а Руската федерация ни изпреварваше с цели 26%.
Да обобщим: спрямо другите социалистически страни, преди падането на режима, България се намираше в средния ешелон. Не може да става дума за „икономика в челните места“: Прибалтийските съветски републики например имаха с 50 до 75% по-висок БВП на човек от населението спрямо България, какво да говорим за страните в Западна Европа. По разглеждания показател, през 1988 г. България беше на нивото, където днес са Албания или Еквадор (което за времето си всъщност не беше никак малко).
Какво се случи после? През 90-те години българската икономика премина през своето чистилище и след това отбеляза значителен напредък, като за 30 години е постигнат 83% ръст на БВП на човек от населението. Почти сме удвоили размера на икономиката след падането на комунистическия режим.
Или поне това е официалната версия – но тя лесно може да се оспори.
Защото през 1988 г. населението на България беше близо 9 милиона души, а през 2018 г. е 7.15 милиона. Със спад на населението от точно 20% за периода, данните за добрия ръст на БВП на човек от населението изглеждат напудрени. Трябва ли да се радваме, че икономиката „расте“, щом този ръст е заплатен с човешки живот? Освен това, превърнахме се в едноличен европейски шампион по икономическо неравенство: милиони българи не са спечелили нищичко от средноаритметичния ръст на БВП.
Повдигнатият въпрос е голям и многопластов и традиционната парадигма не само че няма отговор на него, но се страхува дори от формулирането му.
Но тук искам да обърна внимание на нещо друго. С изключение на някои бивши републики на СССР (и на Югославия, разкъсана от граждански войни и дезинтеграция на националното стопанство), останалите страни от бившия соцлагер се развиха по-добре, или значително по-добре от България.
Става дума за целия социалистически „пояс“ от Балтийско до Черно море: ако до падането на режима Унгария беше с 11% по-висок от българския БВП на човек от населението, през 2018 г. разликата е 40%, в тяхна полза. Полша, едно време зад нас, сега има с 50% по-висок от България БВП на глава. Чехия увеличи разликата до 67%, Словакия до 47%.
При това, страните с по-висок БВП обикновено имат по-нисък темп на икономически растеж, тоест сравнителното изоставане на България е още по-изразено.
Румъния, преди разполагаща с едва 63% от българския БВП на човек, през 2018 г. вече ни изпреварва по този показател с 9%. Междувременно Албания скъси с близо 1/3 икономическата дистанция с България, а икономиката на Русия ни задмина с още 7 процентни пункта. Хърватия е с 20% пред нас, Словения с 60%, дори Черна гора през 2018 г. е с по-висок БВП на човек от населението спрямо България.
Данни много, но картината е ясна: с изключение на (някои от) страните, поразени от граждански войни или дезинтеграция на федерални държави, останалите страни в Европа, управлявани до 1989 г. от социалистически режими, са се справили по-добре от България. Независимо дали в географско отношение те са на запад, север, юг или изток от нас.
Как да си обясним това? Един от най-важните фактори за сравнителното обедняване на България е отлагането на реформите в началото на 90-те години. Бавенето, прекарано в пазене на статуквото, доведе до двете големи кризи в средата на 90-те: масовият фалит в банковата система и провалът на националната парична единица, наложил деинсталиране на институцията на централната банка.
Трети провал бе мигновената – по сравнение с предишното протакане – приватизация, заради която трупани с десетилетия активи отидоха при лоши стопани. Прекомерното бавене наложи после да се бърза, което от своя страна ни донесе много мъки.
Бавенето се е превърнало в българска национална черта. Докато Полша, Чехия и Унгария в началото на 90-те бързо премахваха „компартийния“ елемент от икономиката и предоставяха средствата за производство в ръцете на предприемачи, България работеше в режим „реформи по телевизията.“ Политик казал, че някой някога нещо ще направи. То не бяха кръгли маси, ликвидационни съвети, масови и касови приватизации, РМД…
Естествено, цялото това забавяне на демонтирането на стария икономически ред беше нужно, за да може хората на Българската комунистическа партия да натрупат нужните ресурси и да развият нужните структури, за да поемат контрола в новите условия.
Но това забавяне, освен че свърши своята тъмна работа, ни остави ужасно наследство като национална политическа и културна нагласа. Стигнахме до жан-виденова зима, защото в течение на седем години в България не се правеше нищо целенасочено: нито запазване на добрите неща от старото, нито предпазване от вредните неща на новото.
След въвеждането на валутния борд през 1997 г. – който беше радикална, но наложена отвън реформа, българската икономика леко се закрепи, и започна едно „пазене на борда“ а-ла кучето на Павлов: бранене на статуквото на инстинктивно ниво. Пропилян бе тесният стратегически прозорец около 2008 г., когато бордът можеше да бъде демонтиран. Поради това – и в съзвучие с историческите примери от 30-те години на XX век – „златният стандарт“ в България превърна рецесията на 2009 г. в депресия.
Сега, по същия стар тоталитарен почин, отдавна назрели и презрели неща се бавят на системно ниво. Тогава, иде ли нова „жан-виденова“ зима?
България бави националната си програма за изход от въглеродната икономика и с това излага на риск сигурността на националната енергийна система и поминъка на поне 10 000 семейства. Бави реформата на висшите училища и Българската академия на науките и така разпилява последните златни прашинки от националния интелект.
Бави научната стратегия за селското стопанство в ерата на климатичните промени. Бави строителството на автомагистрала „Хемус“, на фона на драстично обезлюдяване на Северна България и дезинтеграция на регионалната инфраструктура. Бави мерките за опазване на горските ресурси. Бави реформата на съдебната система. Бави инвестициите във възобновяеми енергийни източници. Бави се да стабилизира пенсионната система.
Бави се разкриването на детски градини в големите градове – и сигурно има защо: ако се забавим още малко, всъщност вече няма да има нужда от нови детски градини. Бави борбата с иманярите и защитата на културното наследство. Бави осъвременяването на учебните програми. Бави електронното правителство. Бави мерките за опазване на биоразнообразието.
Бави националната икономическа политика, базирана на малко по-научен подход от средновековното „оставете ги да работят“. България бави данъчната реформа, кичейки се с черната кокарда на най-ниските данъци на континента – което, разбира се, означава най-некачествени публични услуги и, логично, минимални чуждестранни инвестиции, насочени към производителни цели.
И всяка една от тези и многобройните други теми, на които не се дава път в българското стопанство и общество, се е запътила към състояние, за което в народната памет е останало определението „жан-виденова зима.“
Новото винаги си пробива път. От нас зависи дали то ще настъпи в контролиран режим, или ще нахлуе чрез страховито сътресение. Болезненото българско умуване, вечното „искам да стане нещо, ама се страхувам да не би нещо да се случи“, отбраната на статуквото на всяка цена: тези „бавни навици“ може и да помогнат за преизбирането на партия Х или политик Y, но цената, която народът трябва да плати, е неговото бъдеще.
PS: Макар че светът от една година е в режим на пандемия и правителството „Борисов 3“ пръска обществените пари наоколо за всевъзможни неща, беше забавена също и подготовката на болничните заведения да приемат повече КОВИД пациенти. Но, разбира се, кой би могъл да очаква, че в условия на пандемия броят на хората, нуждаещи се от болнично лечение, ще се увеличи?
