Управление на слуховете: преходът и 10 юли (летен сезон, втора серия)

(Редакторски бележки по повод годишнината на „сбъркания“, „нечестен“, „ченгесарски“, “почти „изцяло криминален” и прочее преход, както и по повод годишнината от първите след 1944 г. свободни избори, проведени на 10 юни 1990 г. и свикването на поредното учредително събрание месец след това)

На 10 юли 1990 г. приключи една важна, може би най-важната, част на прехода – възстановяването и преучредяването (след 1946 г.) на многопартийния политически живот, съревнование за обществени и държавни длъжности, и многопартийни избори.

Преди ден бе годишнината на първото заседание на Седмото ВНС на 10 юли 1990 г., състояло се във Велико Търново, за да се подчертае значението му.

Преходът започна по-рано, политически – с организирането на опозицията, учредяването и възстановяването на политически партии, учредяването на правила за всеобщи избори и провеждането на самите избори на 10 юни онази година.

След тази дата избирателите възстановиха и поеха върху съвестта и възгледите си основна част от отговорността за управлението и политиката на България.

Поради упражняването на тази отговорност през декември 1994 г., икономическите и (донякъде) геополитическите части на прехода се наложи да започнат отново през пролетта на 1997 г.

Логика

Основното предположение в описанието и размисъла за случилото се преди 10 юли 1990 г. е всесилието на тогавашната власт. В частност тази на КДС и висшите кръгове на БКП. Това предположение се основава на вярата, че тези последните са гениални анализатори, манипулатори и успешни инженери на обществените процеси у нас. Това предположение е крайно невярно и много разпространено.

То между другото се приема и че преходът би бил или ще е успешен, такъв, “какъвто трябваше да бъде”, ако КДС и БКП алтруистично се бяха отказали да участват в съревнованието между политически партии и бяха предоставили собствеността (включително земята) и контрола върху активите на стопанството, собствеността и държавните учреждения на някакви съвестни и с кристален морал, но неясно как подбрани, поборници за общото благо.

Обикновено изглежда, че пишещите и говорещите в това русло на тълкуване на събитията знаят откъде ще се пръкнат тези поборници и дори могат да ги посочат лично.

Следващото по значение тълкуващо историята предположение е, че със сила, въоръжено завземане на Народното събрание и други държавни учреждения преходът би се получил “какъвто трябва са бъде”.

Всеки пише история

Много би било полезно да се опише – с някаква доза на достоверност – какво би се случило, ако:

• събитията на 14 декември 1989 г. (всъщност поведението на Желев се обяснява с изяви на 9 декември) не бяха онова, което стана (например ако комунистите бяха отменили чл. 1 на този ден),
• нямаше сблъсъци в София между мнозинство (впрочем подкрепено от държавни органи), което смяташе, че турците нямат право на носят имената си, дадени им от предците и малцинство на противоположното мнение (самоорганизирало да подпомогне връщането на отнетите насила имена) между Коледа на 1989 г. и 4 януари 1990 г. (и т.нар. „Кръгла маса по националния въпрос“ не бе се случила), която успокои напрежението, но и легитимира Движението за права и свободи на турците и мюсюлманите в България заедно с неговия никому непознат дотогава водач Меди Доганов,[1]
• след това нямаше Кръгла маса или ако на нея бяха приети предложенията на Луканов за започване на приватизацията и икономическите реформи,
• не-комунистите (които и да са те, но все пак кои именно) бяха спечелили 50+ или 67% от местата в учредителното събрание и каква би била конституцията при такъв сценарий.

Струва ми се, че това би било много увлекателно занимание. Негов резултат ще алтернативно тълкуване на историята на прехода. От разбирането на събитията след 1989 г. като „изцяло нечестен и частично криминален“ преход ползата е най-вече за онези партии, които не са съгласни с него.

Отговорността на „кръглите маси“

Това тълкуване снема и отговорността на отделния избирател от 1989 г.: след като преходът е бил такъв, индивидуалното бездействие и изчакване какво ще стане изглеждат в собствената самооценка на този избирател почти напълно оправдани.

Между другото Кръглата маса в България не се различава съществено нито по предмет на решенията, нито по продължителност на обсъжданията.

Не е измислен по-добър начин за мирна обществена промяна от преговорите на равни начала, което е смисловото натоварване на националните кръгли маси в пост-комунистическите страни.

Естествено ГДР е особен случай: трябва да се договори (и плати) изтеглянето на окупационните части на армията на СССР от Германия и другите централно-европейски страни. В Унгария пренаписването на конституцията и един референдум отнемат повече време. Но навсякъде кръглите маси договарят само въвеждането на плурализъм (премахване на еднопартийната система, закони за партиите и изборите), без никакви съществени промени в собствеността и стопанството.

В България съществените решения са взети на 12 март, но внасянето на допълнителни точки за обсъждане (БСП търси легитимация чрез обсъждане на закон за приватизацията, който нейният парламент да приеме) и запазването на контрол от Масата върху промените в конституцията от 1971 г. формално удължават възможността за свикване на заседания.

Атитюди

Хубаво е хората в политическата си преориентация да се опитват втори път да придобият девственост на възгледите и поведението си, независимо какво са мислили преди 1989 и по време на смяната на системата. И е много разумно при една четвърт от имащите право на глас с членство в БКП, каквото е положението в България, да им се даде право на преориентация, след като ще се въвежда политически плурализъм. Това право може да бъде валидно само за всички, а не за избрани някои групи от това всички. Общество, което го отрича, не може да се променя.

Не ми се вижда порядъчно да се твърди, че целият днешен политически ред би могъл да бъде заченат непорочно. Естествено в този дискурс всички да са порочни, освен пишещият, че преходът е изцяло нечестен. И още си мисля, че да се използват заклинания по повод онези месеци, вместо позовавания на документи и факти, е много по-лесно от всяка форма на убеждение.

През последните години преди 1989 г. някои опозиционни имахме скромна, но ефективна система да се справяме с „ченгетата“ (описал съм я в „Екогласност 1989“, Сиела 2009, подобен е и разказът на Петър Стайков).

Тя не е перфектна, но изглежда невъзможно тогава да има по-добра. Както навсякъде, имаше провокатори, внедрени доносници и просто недоброжелатели в обкръжението. Справянето със тях бе лесно, защото всички решения бяха публично обсъждани и обявявани. Прилагането на решенията и организацията бе възлагана на онези, за които нямаше подозрения. Ставаха и грешки. Но внедрените нямаше какво друго да правят, освен да участват в обсъжданията, да се пазят да не се саморазобличат, да донасят за по-значими деяния от действителните (за да „свършат работа“) за онова, което чуват и виждат и публично да защитават каузата на промяната. Познавам не малко хора, които макар почти сигурно внедрени, промениха възгледите си и допринасяха както могат за обществената промяна.

Всъщност онова, което се случи на сътрудниците на тези структури на предишния режим, е много подобно на онова, което имаше при нас в органичен и почти незабележим мащаб: деянията им бяха изнесени наяве. Разбира се, късно, много късно. Но репутацията и доверието (или тяхната липса) вече са фактор и в икономиката, и в политиката на страната.

Може да се мисли, че през 1990 г. властниците би трябвало да отстъпят и оставят управлението на такива “като мен” или на такива, които аз харесвам.

Но такъв развой на политическия процес бе и е невъзможен. Онези от БКП и КДС, които “трябваше” да отстъпят позиции на контрол имат свои “като мен” и собствени уверености в това кое е правилното и доброто, естествено включващи самите тях и техните приятели.

Между май и ноември 1989 г. тези „свои“ хора, по реда на едно постановление от началото на май, учредиха със средства от бюджета и спестяванията в ДСК 30 частни банки.

Преди това, през май 1987 г. бяха децентрализирани някои поделения на БНБ, а още преди това бе учредена една банка за стопански инициативи. Тя финансираше както иновативни предприятия в България, така и български държавни и квази-държавни фирми в чужбина (около 400 на брой). Заедно със семействата става дума за поне 200 хиляди души.

Абсолютно утопично е да се смята, че тези властници и техните приятели можеше да бъдат изгонени със сила и оръжие.

Първо, нямаше нито сила, нито оръжие; второ, каквото бе налично, бе под контрол на тези, които трябва са бъдат сменени; трето и най-важно: правов ред, равенство пред и управление на закона, а не на човека, е невъзможно да бъдат въведени с противоречащи на тези цели средства.

Всъщност проблемите, с които хората тук и сега се опитват да се справят, до един произтичат от опитите за групов контрол върху политиката и стопанството, отвъд процедурите и защитата на индивида от държавата, които в крайна сметка намериха място в сегашната конституция.

Нововъведения в политическия и стопански живот

В ситуация на крайно изострени дефицити в икономиката (липса на стоки от първа необходимост, опашки, купонна система, 22 милиона щатски долара фискален резерв, само едно предприятия със сигурни приходи във валута – Булгартабак, невъзможен достъп до нови заеми),[i] де факто нефункционираща държавна машина и самоуправство в държавните предприятия и в обществения ред,[ii] партиите във ВНС, в рамките на преговорите за съставяне на правителството на Димитър Попов, стигаха до Споразумение за гарантиране на мирния преход към демократично общество.

Правителството бе избрано в ранните часове на 30 декември 1990 г. На 31-ти декември, без предупреждение, Съветският Съюз вдигна митата на българския внос над 50% и три пъти на ядреното гориво, явно поради недоволство, че не някой от хората на Кремъл е начело на изпълнителната власт в България.[iii]

Споразумението е прието от ВНС на 4 януари 1991 г.

За политиката в него, между другото, се казва:

• „Всички противоречия, възникнали в хода на мирния преход към демократично общество, да се решават по законен ред чрез институциите на парламентарната демокрация.
• Всички незаконни опити за натиск върху държавните органи се преследват и наказват според законите на страната. Държавните органи действат в строго съответствие с определените им от конституцията и законите компетенции.“
• Подписаните, включително БСП, заявяват, че „осъзнават своята морална, политическа и правна отговорност за гарантиране на необратимостта на демократичните промени“.

В областта на икономиката:

• На правителството са поставен десет задачи, половината от тях са в областта на обществения ред;
• Преди това, на 18 август 1990 г. бе приет мораториум върху разпореждането с държавно имущество, който не бе изпълнен и не можеше да бъде изпълнен, но отговорността за уреждането на тези отношения падна върху правителството на Попов, което и въведе необходимия ред – с едно постановление за автономността на предприятия, въвело твърди бюджетни ограничения;
• Освен работата върху различни чернови варианти на новата конституция и приемането на конституцията, на ВНС е вменена законодателна програма от 22 законопроекта, 15 от които са чисто икономически, а останалите – устройствени: за БНБ, НСИ, общинското самоуправление, опазването на околната среда и Наказателния кодекс.

Успоредно с това, ВНС присъедини България към една дузина международни конвенции, наложи мораториум върху смъртното наказание, избра нов главен прокурор, даде автономия на три частни университета (два от тях на основата на партийни школи на БСП), прие закон за БАН и осъди срамежливо опита за преврат на КГБ и военните срещу Горбачов в Съветския съюз (БСП заяви, че това би било „червена линия“, която тяхната фракция няма да пресече).

Дори тази дреболия доказа защо БСП не може да върши адекватна работа в управлението на България. Но този факт без известен и преди това. Той наложи и необходимостта правителството на Андрей Луканов да бъде отстранено. Как и защо това стана съм описал в предговора си към второто издание на „Луканов за кризата“ (Сиела, 2011), който приех да напиша по покана на вдовицата на убития през 1996 г. министър председател.

Вместо заключение

Работата на това законодателно събрание е наистина вододел в историята на страната. Ако не друго, то възстанови нормалността в политическия и стопанския живот. Самата тази нормалност се оформя от онези, които участват в нея.

Работата на ВНС далеч не е перфектна. Според мен най-значимият му стопански неуспех бе, че не му остана време да приеме втората част на Търговския закон, в частност уреждането на процедурите по фалит и правата на кредиторите. Тези проекти изискваха много време за съставяне на черновите варианти.

Търговския закон в тази му част бе приет едва през 1994 г., от плаващите парламентарни мнозинства по времето на правителството на проф. Любен Беров. (И се оказа много добър за времето си закон, който в тази и много други части, приети още от ВНС, действа и досега.) Но правата на кредиторите бяха уредени с промени в ГПК едва в края на 1997 г., а след това бяха окончателно добре уредени чак през 2007 г.

Действително автономните предприятия от 1991 г., макар и много малко, оживяха, бяха приватизирани и досега повечето от тях работят относително добре.

Но поради липсата на уредба при несъстоятелност и права на кредиторите, между 1991 и 1997 г. много от предприятията и банките станаха работодатели на продавачите на защита и притеснителски услуги. В политическия фолклор на прехода те са известни като „мутри“. Колкото и да е морално осъдителна тяхната работа, тя се развиваше демократично, отдолу нагоре. Тази практика е много различна от познатия от по-скорошния периоди рекет с помощта на държавните органи и прокуратурата, които се прилагат отгоре надолу.

Много е странно, че през 2021 и 2022 г. никому не хрумна да повтори някои общополезни нововъведения от 1991 г.

Честито на онези, които все пак смятат, че животът сега е по-приемлив.

[1] По-късно ДПС получи монопол върху споменатия електорат, защото чл. 11 ал. 3 от Конституцията забрани да се „образуват политически партии на етническа, расова или верска основа, както и партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт“. Аз не можах да убедя 10% от народните представители във ВНС (включително тези от ДПС) да преразгледат тази забрана заради монопола и недоказуемостта на изискванията, ако те нарочно бъдат заобиколени. В крайна сметка не подписах тази разпоредба.

[i] През втората половина на 1980-те добивът на злато, средно 1.1 тона на година, от мината в Челопеч почти изцяло финансира плащания по външни задължения на режима. Според едно решение на правителството на Георги Атанасов от началото на 1988 г., потвърдено от това на Андрей Луканов, но прехвърлено за решение на ВНС, тази мина следваше да бъде затворена поради замърсявания с арсен и цяр коктейл от Таблицата на Менделеев. Решението на ВНС по този повод е от 10 август 1990 г. На следващия ден аз бях избран за председател на съответната комисия и пристъпих към изпълнението на това решение. То бе приложено от правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров.

[ii] Още през 1985 г. (според преброяването на населението по повод петгодишното планиране) организираните борци-стортисти са почти два пъти повече от униформените милиционери. Към тях трябва да се добавят щангисти, гребци и всякакви други деятели на централно финансираната спортна слава на режима. През 1989 г. парите свършиха и тези хора останаха на улицата, с основни знания и умения в тяхната си област. Към края на 1990 г. те започнаха да продават своите „услуги за защита и притеснение“ на онези, които ги търсеха и бяха готови да си платят. Тази група от населението е поне 120 хиляди души. Основното им финасиране до промените е от бюджетите на МВР и МО, където най-добрите спортни деятели са офицери. Излишно е да се обяснява защо тези хора имат повече доверие в себе си, в системата, която ги финансира и в тези като тях, отколкото към всякакви нововъзникнали политически деятели.

[iii] КПСС, КГБ и Михаил Горбачов са подготвили „техни хора“ да поемат управлението във всички страни от Варшавския договор, но никъде, освен може би в Румъния, този план не се реализира. Подробности за замисъла могат да се прочетат в книгата на Виктор Себастиен, „Революцията на 1989 г. Упадъкът на съветската империя“.

Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"