Заплащането на труда е една от най-дискутираните теми в обществото. То си има своето оправдание, доколкото България е член на общото европейско семейство и реалностите в страната по естествен начин се съпоставят и сравняват с тези в ЕС. То е и необходимо и наложително особено и най-вече сред бившите страни от социалистическия лагер, които стартираха заедно в началото на 90-те години на миналия век своя път към пазарна икономика, бяха сравними помежду си и се включиха почти заедно в ЕС. Те са 9 на брой (България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Унгария и Чехия, подредени в азбучен ред), които са условно наречени по-долу страни СИВ-ЕС.
Тридесет години по-късно изоставането на България по отношение на компенсацията на наетите лица[1] е ясно очертано (Фигура 1). Прави впечатление разположението в дясната част на Фигура 1 на страните-членки в еврозоната. При тях скоростта на намаляване на дистанцията от средното европейско равнище е висока (сред 9-те страни). Видимо членството в еврозоната съдейства за намаляване на различията при компенсацията на наетите лица. България с продължителното действие на паричния съвет е de facto членка на еврозоната, но скоростта на конвергенция (конкретно в дискутираната област) остава незадоволителна.
Във вътрешно-икономически план у нас средната годишна заплата расте по-бързо от производителността на труда, измерена чрез БВП на човек от населението (Фигура 2).
Факторите, които водят до подобна динамика, са поне три:
Първо, промяна в структурата на заетостта, в която надделяват все повече заетите лица с по-висока квалификация, респективно предполагаща по-високо заплащане на труда. Видимо обаче по-квалифицираните кадри не се съумява да се използват достатъчно ефективно, което се демонстрира с изоставането на темпа на прираст на производителността на труда.
Второ, затруднения със задържането на работната сила от тенденцията към икономическа емиграция и намаляването на трудовия контингент в страната. Противодействието на икономическата емиграция предполага по-високо възнаграждение за положен труд вътре в страната. Този елемент се чувства осезаемо в почти всички сектори на заетостта както сред интелигентната част на населението, така и в по-ниско ранжираната част по интелигентни умения и способности на населението.
Трето, прякото сравнение със състоянието и динамиката на заплатите в ЕС поражда натиск (най-малкото в профсъюзен контекст) за по-ускорен прираст на възнагражденията. България хронически изостава от страните СИВ-ЕС и с времето това изоставане увеличава вътрешното социално напрежение. Показателно е различието в минималните месечни заплати (Фигура 3), чиято величина корелира положително с цялостното заплащане на труда.
Въпросите, които картината от Фигура 2 поставя, са най-малко два:
(1) Как работодателите съумяват да осигурят изпреварващ ръст на трудовите възнаграждения спрямо производителността на труда (за времето след 2008 г.)?
(2) Доколко съществуват резерви за продължаване на набюдаваната динамика?
По първия въпрос: Единствената възможност, която позволява на работодателите да поддържат изпреварващ растеж на трудовите разходи спрямо производителността, е наличието на достатъчно и несъразмерно голям опериращ излишък, т.е. печалба. Видимо обаче съществува своеобразен стартов тласък, който допринася за наличието на изкривени непазарни производствено-разходни структури.
На първо място следва да се спомене неявното допускане на функционирането на монополни и олигополни производствени образования, които поддържат силово непазарни разходни и ценови пропорции в собствен интерес. Второ, действащата система на данъчно облагане (най-вече плоския данък) съдейства за задълбочаване на социалното разслоение.
Косвено доказателство за силата на приведените два фактора е най-високият в рамките на ЕС коефициент на Джини за България, който измерва степента на социално разслоение. Друго косвено доказателство е увеличаването на броя на физическите лица, които притежават шестцифрени депозити. Доказателство също е изненадващо активното изтичане на акумулиран национален капитал в чужбина.
Изкуствено създадени условия стимулират натрупването на грамадни материални възможности в ограничен кръг от привилигировани лица, без възвръщаемост във вид на прираст на инвестиционна активност и на производителността на труда.
По втория въпрос: В средносрочен и дългосрочен план действащата и ефективна конкуренция е редно да приведе елементите на производствените разходи в съответствие с пазарните реалности, при отчитане на степента на производствена иновативност. Естествено е резервите за продължително действие на наблюдаваната на Фигура 2 динамика да се изчерпват. Това е причината, поради която има нарастващи искания от страна на работодателски организации за облекчаване на имиграцията на нископлатени трудови ресурси в страната. Това обаче не е и не може да бъде решение на проблема.
Все повече ще се налага свиване на незаслужените и изкуствено поддържани облаги на крупните работодателски организации, както и на монополните и олигополни образования. Показателно е, че данъчните приходи в консолидирания държавен бюджет за първите десет месеца на 2020 г. (към м. октомври, 29248 млн.лв.) са по-високи от същия показател за 2019 г. (29092 млн.лв.) при съществено редуциран БВП (примерно 6-7% свиване на БВП на годишна основа), както и при намаление на редица данъчни ставки (ДДС)! Производството се редуцира (съществено!), а данъчните приходи нарастват?! Обяснението може да е единствено в затягането на кранчетата за източване на финансови ресурси при действаща пандемия, което потвърждава наличието на такива в предхождащото минало. Крайният показател за постигнат успех в това направление ще е нормализирането (в европейски контекст) на степента на социално разслоение на обществото. То е редно да доведе и до паралелност на кривите от Фигура 2.
Заключение
Причините за наблюдаваната ножица на Фигура 2 опират до характера и принципите на макроикономическо управление. Недообмислени постановки и практики водят до неочаквани и нежелани резултати в национален план и задълбочават социално-икономическото напрежение. Макроикономическото управление удобно използва дедуктивни и аксиоматични схеми за поведението на човешкия фактор, които не се потвърждават от наблюдаваната практика. В добавка – красиво звучащи, но компрометирани дедуктивни принципи се оплитат в корупционни мрежи. Известният френски социолог Р. Будон използва термина „перверзно следствие“ за подобен вид непредвидени и недооценявани последствия.
Всички елементи на макроикономическата политика оказват структурирано във времето въздействие върху социално-икономическата конфигурация и това въздействие ще нараства паралелно с процеса на интегрирането ни в европейските структури.
[1] В съответствие с ЕСС ’95 компенсацията на наетите лица включва всички плащания за надници и заплати, както и социалноосигурителни вноски.
