Националната икономика изпитва известно оживление. Ако неразумно прибегнем до антициклични мерки, лесно ще го задушим.

Актуализацията на бюджета за 2021 г. върви в напълно погрешна посока, а вярната е да се планира бюджетен излишък, за да се противодейства на инфлацията. Това в синтезиран вид е посланието на финансиста Любомир Дацов, което той отправи в скорошно интервю по националното радио. Няма нужда да се казва, че ако поемем по този път, първо условие е да се ограничат новите ангажименти към пенсионери и бизнес. Но поне по отношение на излишъка и инфлацията, аргументите на Дацов не са издържани.

Инфлацията, която се наблюдава в страната, далеч не е национален феномен. Тя е (очакван) пост-ковид ефект и е глобална. В основата ѝ е поскъпването на суровините, храните и енергията, както и на физическия капитал, в отговор на сериозно повишаване на паричното предлагане от световните банки. Всъщност, може да се каже, че високата инфлация, която навлиза в страната, тук дори изпуска малко пара заради дефлационните ефекти на валутния борд.

В този смисъл, инфлацията на вътрешния пазар днес почти не се определя от това дали правителството, което и да е то, ще разпредели повече пари сред домакинствата и бизнеса. Но способността на стотици хиляди домакинства да оцелеят в кризата се определя пряко от подобно разпределяне през бюджета. Дацов използва метафората „гасене на пожар с бензин“ по отношение на бюджетната помощ в ковид-кризата. Ефектно казано, но алтернативата, която той дава, е да гасим пожара в кухнята със супена лъжица.

Нещо повече: сравнителното засилване на икономическата активност през второто тримесечие на 2021 г. при отчетен 9.9% ръст на БВП може да се дължи именно на факта, че отдавна затегнатите „кранчета“ най-сетне бяха отворени след падането на третото правителство на ГЕРБ. По-високите бюджетни разходи, насочени към домакинствата и фирмите се мултиплицираха в икономиката (както преди време прогнозирах в интервю за БНР) и този импулс, освен другото, генерира над 800 млн. лв. излишък в бюджета за първите осем месеца.

Тоест, ако нямаше по-високи бюджетни разходи преди, надали щеше да се стигне до бодрия тримесечен ръст на БВП сега, а така и самата възможност за актуализация на бюджет с по-високи от очакваните приходи щеше да отсъства. Като се добавят буферите, дотук оказали се ненужни, както и спрени от служебното правителство съмнителни държавни разходи, радваме се на комфорта да разполагаме с над 2 млрд. извънредни лева.     

Но защо на първо място изобщо да бъдат държани затворени споменатите „кранчета“? Няма съмнение, че народ, който изпитва материални затруднения, представлява по-удобна електорална маса, както и покорна работна сила (до момента на нейното дългосрочно изхабяване). Когато в допълнение към запушените канали на доходите се добавят издълбани дълбоки канали за изтичане на обществен ресурс, горко на този народ. 

Две ситуации от реалността ще пояснят защо трябва да стоим далеч от мъдростта на бюджетните ястреби. Град Сандански е разположен съвсем близо до границата с Гърция. Курортен център с отличен природо-ресурсен потенциал – но цената на един обяд в Сандански е двойно и тройно по-ниска от тази на същата услуга в Гърция. Рецептите ли са по-различни, сервитьорите ли са по-учтиви там? Или по-скоро доходите (вкл. цената на труда) в България се държат изкуствено занижени. Докато властва идеологията на „превантивно затягане на коланите“, страната ще остане евтина вкусна хапка за чужденци.

Вторият пример не цели да събуди милозливост, а да онагледи какви житейски ситуации съществуват. Тези дни се наложи да чакам на опашка на регистратурата на една софийска поликлиника. Пред мен се беше наредила възрастна жена, прегърбена и малка. Като ѝ дойде редът, каза на сестрата през гишето: родена съм през 1932 г., имам нужда от преглед – и постави левче на плота. Само че тя нямаше направление от личния си лекар, а го нямаше, защото личният лекар бил далеч, сподели тя.

И помоли: „Само не ме отпращайте, едва дойдох дотук!“ Но нямаше как, всички на опашката бързахме и бабичката с несигурна походка беше изпратена да си ходи, без да получи здравна грижа. Настигнах я и ѝ предложих да платя прегледа без направление, 30 лева – на което тя извика възмутено и неочаквано силно „Не! Не!“ И после обясни: не, че нямам пари – личната ми лекарка е далеч.

Това го споделям, защото въпросът на бюджета и изобщо на държавното управление не е дали да се въведат по-високи минимални пенсии – в която нужда съм убеден. Въпросът е чрез механизма на финансирането да се задвижи предоставянето на такива обществени услуги, при които тази бабичка не просто нямаше да бъде отпратена от поликлиниката непрегледана – за човек на нейната възраст и в нейното положение нямаше да има нужда да се реди на опашка за преглед.

Три или четири са системите на публични услуги, без които нито едно общество не може да се нарече „развито“, нито пък „разумно“: обществено здравеопазване, обществено образование, обществена подкрепа за наука и изкуство и обществена сигурност.

Бюджетните игрички са неуместни, ако тези системи за обществени услуги не бъдат добре финансирани, какъвто е българският случай. В медийната дискусия тук превесът е на икономическата позиция, че всеки има задължението да се оправя сам: че е въпрос едва ли не на почтеност да си платиш за частно, вместо да чакаш на общественото. Тъкмо тези скрупули са в основата на убийственото ни обществено здравеопазване и на стресиращо слабите средни резултати на българските ученици.

Като започнахме с метафори и лични истории, да продължим с една алегория: какъв би бил светът, в който всеки се оправя сам? Казват: „Всеки да помете пред портата си и тогава улицата ще е по-чиста!“ Това е вярно на 100%. Но какво ще стане, ако една улица, на която живеят 100 души, има нужда от нова настилка и от всеки се очаква да се погрижи за шосето точно пред своята къща?

Един ще асфалтира, друг ще сложи павета, трети плочки, четвърти нищо няма да може да направи и в крайна сметка подобна пътна настилка ще е доста нетрайна (ще се рони по границите на частните участъци) и ще друса силно при шофиране.

Общото планиране на обществените услуги е голям икономически лост. Развитите общества имат развити обществени (публични) системи. Изпадналите в нищета общества – в които често съществуват огромни лични богатства и богата върхушка – предпочитат да имат бюджетни излишъци.

Да завършим с още един поглед към несъстоятелността на аргументите на бюджетните ястреби. Веднъж те виждат в „най-високия след 2009 г.“ растеж на БВП аргумент да се натисне анти-инфлационната спирачка в икономиката – затваряйки си очите за това, че растежът може да е само временен. Втори път – изтъквайки именно аргумента, че растежът на БВП може да е временен – те строго предупреждават да не се поемат по-високи социални и пенсионни ангажименти за бъдеще.

Това раздвоение най-точно съответства на мъдростта „духай горещата вода да изстине, духай и студената вода да се стопли“ и е спорно и в двете си части. Първо, въпросният „най-висок ръст“ всъщност идва при много ниска база: още сме с 2.5% под равнището на БВП от второто тримесечие на 2019 г. (сезонно изгладени данни).

Второ, именно по-високите социални ангажименти през 2019 г. (макар предизборно мотивирани, те бяха уникално явление за българския икономически интелект) сега ни позволяват да видим някакво раздвижване в икономиката. Мултипликаторът на публичните разходи си е съвсем жив и работи и ако го приложим с обратен знак, тоест подложим домакинствата и бизнеса на стрес заради фанатичен бюджетен излишък, после ще трябва да се сърдим само на себе си.




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"