Управителният съвет на Съюз на колекционерите в България разпространи своя позиция, в която изразява някои сериозни притеснения.
Изтъква се, че с популистки изказвания в обществото се налага разбирането, че колекционирането на предмети с културно-историческа стойност е незаконна дейност, а хората, които я извършват са предимно олигарси, сиреч – крадци и престъпници.
Колекционерите са различни хора, с различен социален и материален статус, с различни професии, образование, възраст и интереси, които са обединени от една обща страст – събиране и опазване на културни ценности в България. Мнозинството от тях са хора със средни и ниски доходи, които съзнателно се лишават от обичайни материални придобивки, за да заделят средства за своето хоби. Смятаме, че това е една общественополезна дейност, която трябва да се насърчава и подпомага от държавата, а не да бъде преследвана и подлагана на репресии, заявяват от съюза.
По отношение на правната уредба те смятат, че възприетия през 2009 г. законодателен подход за „защита“ културните ценности в България е дълбоко погрешен и недалновиден. Тази нормативна уредба въвежда несъразмерна наказателна репресия за действия или бездействия, които по същество представляват административни нарушения. Тоест, поставя се знак за равенство между престъпление и административно нарушение.
В тази връзка Съюзът на колекционерите предоставя кратък анализ на нормативната уредба, касаеща собствеността върху културни ценности от средата на XIX век до наши дни:
През 1856 г. султан Абдул Меджид издава Хатихумаюна, реформен акт, с който се прокламира равноправно третиране на всички поданици в Османската империя. Гарантират се свободата на вероизповеданията, живота, честта и имотите на поданиците, независимо от техния етнически произход или религиозна принадлежност. Поданиците от български произход имат право на собственост върху движими вещи, без ограничение в естеството им.
След Освобождението в България се приемат закони, които имат за цел да опазят „старините“. Такива са „Временни правила за научни и книжовни мероприятия“ от 1888г., „Закон за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни мероприятия“ от 1890г., „Закон за старините” от 1911 г.
Съгласно чл.16. от Закона за старините, „Откритите в частни имоти движими старини принадлежат на намервача, ако той е собственика на местото, дето са намерени. В противен случай, те принадлежат половината на собственика на местото и половината на намервача.“ Държавата е имала право да изкупи онези старини, които е счела за нужни за сбирките й срещу заплащане на стойността им /чл.17./.
Собственост на държавата са били онези старини, които биха се открили на места, собственост на държавата, окръзите, общините, градовете и селата. На „намервача“ дори в тези случаи се е дължало възнаграждение. Собственост на държавата са били всички старини, намерени при археологически разкопки, а на собственика на земята се е дължало обезщетение или по негово желание – самите старини или част от тях /чл.29. от Закона за старините/.
Тоест, според действащото в Царство България законодателство, Държавата не е налагала забрани за придобиването и притежването на движими културни ценности. Напротив, държавата е стимулирала гражданите да предават и да съхраняват откритите от тях старини. Такива стимули са заплащането на значителна част от стойността на намерените вещи или дори предоставянето им в натура на собственика на земята или на „намервача“. В случай, че държавата не е проявявала интерес да ги изкупи – гражданите са имали право да ги притежават, съхраняват, разменят и продават.
Тези принципни положения са продължили в законодателната уредба и след 1944 г. Дори социалистическата държава, при проведената масова национализация през 1947- 1948 г. не е национализирала културните ценности, придобити съобразно действащите до тогава закони.
През 1951 г. е приет Закона за собствеността, който действа и понастоящем. В чл. 91. от този закон се приема, че „Заровените в земята, зазиданите или скрити по друг начин вещи, собственикът на които не може да бъде открит, стават собственост на държавата. Лицето, което ги е намерило, има право на възнаграждение в размер на 25% от стойността.“ От този текст следва, че: 1. Заровените в земята, зазидани или скрити по друг начин вещи могат да бъдат собственост на граждани и други правни субекти; 2. Такива вещи стават държавна собственост в случай, че собственикът им не може да бъде установен; 3. Откривателят на тези вещи има право на възнаграждение в размер на 25% от стойността им.
В чл. 28. от същия закон се казва, че „Собственост на физически и юридически лица могат да бъдат всички вещи с изключение на тези, които съгласно Конституцията на Народна Република България са изключителна държавна собственост или по силата на закона са публична държавна или общинска собственост.“
В Чл.77. от Закона за собствеността са регламентирани способите за придобиване право на собственост – „чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона“. Тези придобивни способи важат и днес, а движимите вещи – културни ценности и археологически обекти не са изключени от тях.
Според Чл.16. от Закона за паметниците на културата и музеите от 1969г.(отм.) –„Всички паметници на културата, открити при археологически разкопки, са собственост на държавата.“ Това означава, че всички останали паметници на културата, които не са открити чрез археологически разкопки могат да бъдат собственост на общините, Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, на физически и юридически лица. Чл. 11 от Закона за паметниците на културата и музеите регламентира, че физически и юридически лица могат да създават музеи, музейни сбирки и колекции от произведения на изкуството, предмети с научна и художествена стойност и природни образци ( ДВ бр. 29/1973г., изм.и доб. Бр.153/1998 и бр.50/1999г.)
Съгласно Конституцията на Република България от 1991г., изключителна държавна собственост са: „Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон.“ /Чл.18. ал.1./. Културните ценности, в това число и движимите археологически обекти не са изключителна държавна собственост.
През 1998г. с изменения в Закона за собствеността и в Закона за държавната собственост държавата позволи движими вещи – културни ценности и археологически паметници на културата да бъдат придобивани от физически лица по давност.
В Чл.2., ал.2., т.3 от действащия Закон за държавната собственост е предвидено, че публична държавна собственост са: „движимите вещи, определени със закон или с акт на Министерския съвет за публична държавна собственост.“
Законът за културното наследство, приет 2009г., в чл. 2а. ал.1. обявява за публична държавна собственост културните ценности, археологически обекти по смисъла на чл.146, ал.1, произхождащи от територията и акваторията на Република България. А според чл. 146, ал.1 от ЗКН, „археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания.“ От тези 2 разпоредби следва извода, че вещи, които не са открити чрез теренни проучвания могат да бъдат собственост на други правни субекти, освен държавата. В този смисъл са мотивите към Решение № 176/20.12.2018г. по гр.д. № 5111/2017г. I-во ГО на ВКС.
Тоест, действащата към момента нормативна уредба в областта на културното наследство не забранява физически и юридически лица да придобиват, притежават и да се разпореждат с движими културни ценности, в това число и с движими археологически обекти.
Освен това, следва да се има предвид, че изпълнението на процедурата по идентификация и регистрация не е едностранно задължение на собствениците на движими вещи. В нея основна роля и задължения имат музеите, оправомощени от Министъра на културата да извършват тази дейност.
Процедурата по идентификация и регистрация представлява сложен фактически състав, който включва: – задължение на гражданите за заявяване на идентификация до съответния музей, проверка от страна на музея за редовността на подадените документи, сключване на договор с музея, назначаване на комисия от директора на музея, идентификация на вещите от комисията и изготвяне на експертно заключение, издаване на удостоверение за съответствие или несъответствие с изискванията за културна ценност. Срок за извършване на процедурата по идентификация и регистрация в Наредба № Н-3/03.12.2009г. „за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движимите културни ценности“ не е предвиден.
Считаме, че не може единствено на гражданите да бъде вменявана вина за това, че не са извършили „идентификация и регистрация“ на притежаваните от тях предмети. Тяхно задължение е да подадат заявление за регистрация при условията на § 5., ал. 1. от ЗКН, но не и да извършат „идентификация и регистрация“. Това е задължение на държавните органи и оправомощените от тях музеи, експерти и оценители.
