Методично Кремъл успя да лиши влиятелните фигури в страната от тяхната власт. Изданието legrandcontinent.eu представя разследване на един от най-проницателните анализатори на съвременна Русия – Александра Прокопенко*…
На 21 февруари 2022 г., три дни преди пълномащабното нахлуване в Украйна, Владимир Путин свика разширено заседание на Съвета за сигурност, излъчено по телевизията. Трябва да се реши дали да бъдат признати двете сепаратистки „републики“ в Източна Украйна – Донецк и Луганск. Много от участниците, които смятаха, че въпросът действително подлежи на обсъждане, призоваваха към предпазливост. Сергей Наришкин, ръководителят на Службата за външно разузнаване, подкрепи предложение да се даде на Запада „последен шанс“ преди да се пристъпи към тяхното признаване. Путин го прекъсна: „Говорите за преговори или за признаване?“. „– Бих подкрепил…“. „– Бих подкрепил“ или „подкрепям“? „– Подкрепям…“. „– Тогава кажете го ясно: да или не?“ Видимо разколебан, Наришкин накрая отговори „Да“ и в объркването си се обявява за присъединяване на републиките към Русия, а не за тяхната независимост. Путин тихо се засмя и го прекъсна: „– Моля, седнете. Благодаря.“
Руската и западната общественост наблюдаваха тази сцена и си зададоха очевидния въпрос: защо никой в тази зала не се опита да спре войната? Възможно е обаче въпросът да е неправилно формулиран, защото руският елит престана да бъде елит много преди началото на войната. За да разберем защо, трябва да разграничим два вида способности за действие, с които разполагат хората, които държат властта, и които определят какво представлява един истински елит.
Как руският елит загуби двете си форми на власт
Първата власт е стратегическа. Тя представлява способността да се влияе върху политическия курс на държавата, да се промени дадено решение, преди да бъде взето, или да му се противопостави аргумент, на който ръководителят поне е длъжен да отговори. Втората е тактическа: способността да се маневрира в рамките на вече начертана политическа линия, да се забавя изпълнението ѝ, да се смекчава или преинтерпретира, да се защитят своите или да се получат определени компенсации. Руската управляваща класа загуби първата власт много преди 2022 г., а както показа заседанието на Съвета за сигурност, войната я лиши и от втората.
Путин посвети първите си два президентски мандата на ликвидирането на всички трибуни, които елитът можеше да използва за изразяването на политическите си позиции. Най-показателният пример са регионалните губернатори. През 2004 г., под претекст за борба с тероризма и в разрез с решение на Конституционния съд, Кремъл премахна прекия избор на губернаторите. Съветът на федерацията, от който малко преди това самите губернатори бяха отстранени и в чийто състав вече влизаха само членове, назначавани от Кремъл, одобри тази промяна без ни най-малко възражение. В рамките на няколко години разногласията между регионите и централната власт изчезнаха, защото назначаваните губернатори престанаха да бъдат политици и се превърнаха в администратори, чиито правомощия се ограничаваха до управлението на регионалната икономика.
Бизнесът си извлече същия урок от поредицата проверки, извършени от службите за сигурност и регулаторните органи. Бившият медиен магнат Владимир Гусински и олигархът Борис Березовски напуснаха страната в началото на 2000-те години. Най-шумният случай беше конфискацията на имуществото и осъждането на десет години затвор на Михаил Ходорковски, най-богатия човек в Русия и собственик на петролната компания „ЮКОС“. Посланието беше възприето толкова добре, че през 2010-те години вече нямаше нужда то да бъде напомняно на когото и да било. Собствеността продължаваше да зависи от лоялността, а политическите конфликти отстъпиха място на бюрократичното съперничество за привличане на вниманието на ръководителя.
Анексирането на Крим през 2014 г. се превърна в истински тест от голям мащаб. Стотици държавни служители преразпределиха бюджетите, създадоха министерство, отговарящо за икономическите въпроси, и конфискуваха украинска собственост, без да срещнат никаква вътрешна съпротива. Пет месеца след официалното анексиране един вицепремиер, смятан за либерал, предложил на европейски посланик селекция от кримски вина. Дипломатът отказал, но в администрацията това предложение било възприето като безобидна шега.
През февруари 2022 г. висшите руски икономически ръководители прекрасно разбираха защо тази война няма никакъв смисъл: стотици милиарди долари резерви, държани в западни държави, силна технологична зависимост от вноса и бюджетна структура, основана на интеграцията в световните пазари. По нареждане на Путин банките и най-големите промишлени предприятия проведоха стрес тестове, за да оценят способността на икономиката да издържи на санкциите. Резултатите, според които прекъсването на връзките със Запада би струвало на Русия над 10% от БВП, бяха представени на президента. Тези данни обаче никога не бяха използвани като аргумент срещу войната. Възможност, при която подобен дебат би могъл да се проведе, беше ликвидирана още години по-рано.
Това, което елитът успя да запази до 2022 г., беше изключителната си способност за приспособяване. Лишен от правото да изразява политическо мнение, той компенсира това, като разви своеобразно изкуство на самосъхранението: да знаеш на кого да се обадиш, коя длъжност в управителен съвет осигурява защита, кога да мълчиш и кога да платиш. Членовете му останаха в системата или от страх за себе си, близките и екипите си, или поради липса на алтернатива, или заради контрола, който държавата и службите за сигурност упражняваха върху професионалното им развитие. В този случай лоялността е рационална стратегия за оцеляване, а не израз на съгласие с амбициите на Путин или на лична подкрепа за него.
Войната блокира всички изходи
През лятото на 2022 г., когато предприятията започнаха да се съпротивляват срещу изискването да дадат приоритет на ремонтите и резервните части за една „специална операция“, която смятаха за чужд проблем, Държавната дума прие закон, позволяващ на правителството да задължава всяко предприятие, независимо от формата му на собственост, да приема държавни военни поръчки и да пренасочва служителите си към тях без тяхното съгласие. Законопроектът премина през трите четения и двете камари на парламента за по-малко от седмица, а Путин го подписа само седем дни след внасянето му. Предприятията дори нямаха време да се противопоставят. „Всичко за фронта!“, подхвърли в частен разговор директорът на едно държавно предприятие: „Моите ремонтни екипи ги изпращат в Министерството на отбраната, а след това ми трият сол на главата, защо не изпълнявам търговските си цели.“
В областта на недвижимите имоти прокуратурата заведе множество съдебни дела с цел връщане на активи в собственост на държавата, по-специално терени в Барвиха – селището с вилите на кремълския елит, разположено близо до Москва. Близостта до хората, вземащи решения, винаги е служила като своеобразен талисман срещу корпоративните хищници и службите за сигурност. Това вече не е така. „Няма значение на коя страна ще се наклониш, нищо не се променя“, сподели с мен бизнесмен, който е сред първите двадесет богаташи в класацията на Forbes. „Документите, осигуряващи защита, вече не служат за нищо. Преди беше достатъчно да назначиш близък до Путин човек в управителния съвет, за да бъдеш защитен. Днес дори и това не може да те спаси.“ Посланието, обобщава той, е ясно: „старият капитал“ вече не съществува.
От страна на Запада изходът беше затворен. Индивидуалните санкции не настроиха капиталистите срещу Кремъл. Напротив, те ги направиха още по-уязвими в собствената им страна и още по-зависими от властта. Способността за приспособяване не е изчезнала. Сенчестият флот, пазарните ниши, освободени от напусналите западни компании, процъфтяващата търговия чрез посредници – всичко това разкрива инициатива, но инициатива, която се вписва в наложената линия, без никога да се отклонява от нея.
Защо санкциите се оказаха неефикасни за влияние върху руския елит?
Санкциите не поставиха руските компании и елит пред избора между Москва, от една страна, и Лондон или Лаго ди Комо, от друга. На практика те затвориха и двете възможности, тоест целия Запад, и не им оставиха нищо друго освен Москва. Забрани за издаване на визи, блокирани сметки, замразени активи, откази на банките да обслужват клиенти, страх от конфискации – всичко това доведе до връщане на парите в Русия.
Днес 97% от депозитите на заможните руснаци са концентрирани в банки, подложени на санкции, и тези средства фактически захранват военната икономика. В баланса на една банка депозитите стоят срещу кредитите. Така отпускането на кредити възпроизвежда до голяма степен модела на две скорости на руската икономика. От едната страна са обществените поръчки, свързани предимно с войната, които получават кредитно финансиране. От другата страна е всичко останало, което стагнира. Следователно санкционираните лица нямат никакъв изход. Единствената им стратегия е да се вкопчат в това, което притежават, тоест да демонстрират още по-голяма лоялност.
Без тези индивидуални санкции елитът би живял по-комфортно. Но като цяло санкциите имаха преди всичко друг ефект: като посочиха конкретни лица поименно, те установиха съпричастността им и ги лишиха от оправданието, че са „просто бизнесмени“ или обикновени изпълнители, които само „натискат копчетата“. Вече е възможно да бъдат идентифицирани конкретни лица и конкретните функции, които изпълняват във веригата на военната икономика: доставки, финансово посредничество, логистика и т.н. Въпреки това тези санкции наказват по-скоро заеманата позиция, отколкото конкретното поведение.
Нито един от тези механизми обаче не уточнява как трябва да постъпят санкционираните лица, за да бъдат санкциите отменени или смекчени. С други думи, когато сте записан в даден списък и ежедневието ви е ограничено, защото членувате в управителния съвет на държавно предприятие, не ви се предлага никаква мярка, която би могла да подобри положението ви. Можете да направите всичко възможно, да прехвърлите пари в Украйна, за което в Русия ще бъдете преследван и ще свършите в затвора, вие, вашите близки, вашите колеги, но санкциите ще останат в сила. Няма текст, който да предвижда отмяната им, ако осъдите войната и финансирате Украйна. Санкциите без изход представляват присъда, а не стимул. За да се превърнат в стимул, политиката на санкции трябва да предлага алтернатива.
Какво може да направи Европа?
Първо, не трябва да стоим със скръстени ръце и да чакаме разцепление в руския елит. Един елит, който е загубил и двете си форми на власт, няма да предложи алтернатива, защото структурно е забравил как се прави това. Онези, които по принцип бяха готови да напуснат, вече са го направили. Тези, които останаха, обвиниха несъгласните в наивност или нелоялност, като по този начин засилиха собствената си обвързаност с властта.
Второ, индивидуалните санкции не представляват средство за натиск върху Путин, защото самите санкционирани не притежават такова. „За да извършиш държавен преврат, трябва да си в двореца. Ние не сме там“, сподели с мене един от тях. Санкциите само засилват зависимостта им от Путин. Те могат да бъдат разглеждани като наказание, но не и като средство за натиск.
Трето, и тук идва ролята на Европа, реалистичното решение не е дворцов преврат. След близо пет години война обаче в руското общество се е настанила смазваща умора – както сред населението, така и сред елита. Поддържането на лоялността става все по-трудно. Желанието да се излезе от тази ситуация е неудържимо, но изход няма. Равновесието, на което се радват подобни затворени системи, изглеждащи толкова стабилни отвътре, може да бъде нарушено единствено отвън. Един диалог, а не преговори, воден не с Кремъл, а с хората, които действително движат държавата – икономическите ръководители и бизнесмените – би могъл да даде на руската управляваща класа необходимия тласък, за да си възвърне загубената автономия.
В онази вечер на 21 февруари 2022 г. на Наришкин беше заповядано да се върне на мястото си. Всички участници в заседанието разбраха, че му се нарежда да запази мнението си за себе си и да не поема рискове. Близо пет години по-късно нищо в системата не може да му предостави възможност да се изправи отново. Именно поради тази причина тласъкът трябва да дойде отвън.
*Александра Прокопенко, „De souverains à serviteurs : comment la guerre contre l’Ukraine a redéfini l’élite russe“ (От суверени към слуги: как войната срещу Украйна промени руския елит), издателство Hurst, октомври 2026 г.








