Пореден аспект на българския стопански 20 век от студията на Румен Аврамов
В хода на стопанското време настъпват моменти на кратко „разчистване на хоризонта“, когато възможностите изглеждат повече от обичайното, оптимизмът и еуфорията преливат, икономическата машина работи на високи обороти. Това са периоди на „ново начало“, последвани почти винаги от брутално събуждане.
През 20 век България преживява няколко подобни момента, но дори и те могат да се установят единствено post factum. Ако се прелистват пресата и документите от епохата, на преден план неизменно излизат настроението на напрегната несигурност и неверие в трайността на успеха.
Общият фон на песимизма е леко повдигнат след държавния заем от 1909 година. Това е първият външен заем без специални гаранции и той остава в историческата памет като икономически израз на обявената година по-рано политическа независимост на България. След заема, до 1912-та икономическата конюнктура е в апогея си. България действително достига върха на своята кредитоспособност и стопанска независимост. Основата на този възходящ период, започнал практически през 1902 г., е адекватното външно финансиране, което позволява на правителството да покрива дълговете си, свързани с изграждането на базисната инфраструктура на страната и най-вече с въоръжаването й в името на химеричния „национален идеал“.
Може да се приеме, че това е нормална схема на развитие и че тя действа без засечки в години на нарастващо доверие (външно и вътрешно) в кредитоспособността на една държава. В общи линии това се случва и в България, макар че в оценките на чуждите наблюдатели ясно се долавя едностранчивостта на този процес.
А. Гершенкрон определя българското „златно десетилетие“ от началото на 20 век като „растеж без развитие“. Макар той да визира преди всичко забележителната устойчивост на топ капиталистическите традиции в бързорастящата икономика, тази формула може да бъде обобщена. В България растежът не е бил непременно носител на модерност. Устоите на стопанския живот и характерът на институциите са оставали архаични дори и в години на интензивно развитие. Оттук и честите неуспехи (през цялото столетие) на опитите за макроикономическа стабилизация, които са се сблъсквали с неосъществени, недовършени „структурни реформи“.
До 1912 година България покрива успешно „финансовата дупка“, породена от избрания модел на развитие. След 1909 г. правителството дори е успяло да погаси значителна част от дълга си към БНБ. Но страната нито е изградила модерни институции на частния капитал, нито е създала потенциал, който да й позволи продължение на растежа на „собствена основа“ При всяко прекъсване на външното финансиране тя е заплашена да се окаже в изходната точка от началото на века, когато невъзможността да се покрият отвън фискалните дефицити бе довела до остра финансова криза.
Камбаната удари с началото на войните. Макар това да беше общ камбанен звън за отиващия си 19 век в Европа, неговите звуци се чуха най-рано на Балканите. Кредитът на доверие се срина, държавните разходи станаха неконтролируеми, а заедно с това беше подкопана основата на златния стандарт.
Истинският крах се случва не с балканските войни, които само разклатиха системата, без да я разрушат, а с Първата световна война.
Така след 1912 година икономиката не „отлепи“ за истински промени, независимо че всичко обещаваше подобно развитие. През 1914 – 1923 в България не настъпи „ново начало“, а спекулативна треска на пясъчна „хартиена“ основа. Въпреки разпространите представи, преди Първата световна война конюнктурата в страната бе висока. Икономиката се рушеше не толкова в реалния сектор, а чрез корумпиращото влияние на банкнотната инфлация и трупането на държавен дълг. Тази добре позната смес „наду мехура“ на учредителското грюндерство, което през 1917-19 доведе до истинска стопанска еуфория, непосредствено преди следвоенния крах.
Първото „ново начало“ потъна в потопа от книжни пари, хиперинфлация и декапитализиране на икономиката. „Вторият момент“ на надежда настъпва в края на 20-те години. Налице бяха Бежанският заем от 1926 и Стабилизационният от 1928 г., връщане на конвертируемостта на лева, възстановяване, макар и на друго равнище, на златния стандарт, кредитна инфлация и приток на чужди инвестиции. Но и този път „новото начало“ не се състоя. Причината бе Голямата депресия, стоварила се върху една незряла стопанска структура, все още опиянена от безудържната експанзия през предшестващия период. Кризата се оказа катализатор за мъчителни институционални и структурни промени, извършвани под диктовката на външната принуда. Както обикновено, икономическата безизходица даде поредния тласък на модернизацията на страната. Бурните кризи, а не успокоението от подемите винаги са били истинският стимул на структурните и институционални промени в България.
Третото „ново начало“ през столетието настъпи с установяването на комунистическия режим. По понятни причини „приливът на оптимизъм“ при налагането му бе изключителен. Политическият преврат бе достатъчно разтърсващ, а пропагандата оглушителна, за да се създаде подобаващо усещане в масовото съзнание. Но няма съмнение, че ако се елиминира повърхностният пропаганден слой ще остане дълбокият песимизъм на здравия разум, завладял умовете на мнозинството. Дълбоките води на икономическата традиция и манталитет са продължавали да текат непокътнати.
Стопанският модел на комунизма чрез изсмукване и принудително мобилизиране на националните спестявания, допълнен от политически мотивирани капиталови инжекции отвън, позволи достатъчно бърз растеж поне през периода, възходящ и за световната икономика. Склерозиращите принципи на развитие на режима обаче не позволяваха удължаването на подобен подем. През втората половина на неговата история (след 60-те години) инсценирането на „псевдонови начала“ се превърна в основна защитна реакция, „перманентната революция“ в икономическите форми и правила – в бутафорен начин на съществуване на режима и удобен повод за разчистване на политически сметки. Непрекъснатите промени от 80-те години ще се запомнят като маниакални конвулсии, чрез които трескаво се търсеше удължаване на неизбежната агония.
През 80-те години бе направен опит да се предаде второ дихание на системата. Отначало това ставаше чрез съветски подаяния, а по-късно и чрез масирано натрупване на външен дълг към запада. Резултатът от 1989 – 1990 само потвърди още веднъж, че растежът в България не е имал здрава „собствена“ база.
1989-та донесе едновременно крах и очакване за „ново начало“. Перипетиите през този период са добре известни. В течение на години резултатите оставаха нереализирани, като в резюме се възпроизвеждаха всички предходни провали от столетието. Разиграха се опити за отлагане и хитруване спрямо кредиторите, повърхностно приемане на ценности при намиране на всевъзможни начини за продължаване на статуквото, разлагане на политическите класи в мрежата на политико-икономически компромиси. И ако първото десетилетие на века можеше да бъде наречено „растеж без развитие“, последното би могло да се определи като„регрес без развитие“. По сходни причини – разминаване между спонтанните дълбинни течения на традицията и императивите на модернизацията.
В известен смисъл всички икономически „чудеса“ в българската история са приключвали бързо, драматично и катастрофално. Те са се опирали на ресурси, получени от външни заеми или на печатане на пари.
България винаги е изпитвала недостиг на капитали, дори когато централизираният и авторитарен комунистически режим е използвал лостовете си за принудителното им акумулиране. И в същото време страната никога не е успявала на „смели“ продуктивно ресурсите, които са се появявали в един или друг момент.
