Австралия е страна, на която много държави завиждат във времената на Ковид-19. Докато САЩ са отчели над 32 милиона заразени и почти 600 000 починали от началото на пандемията, а в Индия броят на случаите расте с над 300 000 на ден, в Австралия има под 30 000 случая и 910 починали от март 2020 година. Австралийците постигат това чрез дисциплина, прилагана както в спазването на нужните мерки, така и в сериозното проследяване на заразените и контактите им. Най-важна роля за ниския брой на Ковид случаи в страната обаче играе затварянето на границите.
От 25 март 2020-та Австралия обяви, че затваря границите си за всички, които нямат сериозни и убедителни причини за посещение. Тези правила важат и до днес – независимо дали по семейни причини или по работа, пътуващият трябва да предостави голям набор от документи, за да покаже, че рискът той да внесе коронавирус в страната си струва неговото идване.
Подобно специално разрешение за пътуване беше нужно и за мен. Малко след като успях да си осигуря стипендия за позиция на студент-докторант в Брисбейн през февруари 2020 година, започна пандемията, последвана и от затварянето на границите. Процесът на кандидатстване за разрешение за пътуване беше изключително дълъг и мъчителен, но след много откази, в средата на април тази година най-накрая получих така желания документ и успях да замина с еднопосочен билет за Австралия.
Самото пътуване беше нормално, предвид Ковид условията – 30% заетост на полета, с маска в самолета и отрицателен PCR тест, придружени от всички останали необходими документи като разрешението за пътуване, виза и специалните здравни декларации, които ни регистрират за предстоящата карантина. Интересното обаче започна, след като кацнахме в Брисбейн. Пистата беше празна – други самолети нямаше, нашият беше единствен, пристигащ на международния терминал за деня. Преди да слезем от самолета, на борда се качи полицай, който ни обясни, че по закон сме длъжни да влезем в 14-дневна карантина и надълго и широко ни изреди какви наказания ни чакат, ако нарушим закона.
Летището също беше празно – с напускането на самолета през цялото време около нас имаше кордон от полицаи, които ни насочваха към проверките, зоната за багаж и митниците. Никаква възможност за отклоняване дори на крачка встрани. След това отидохме в зоната за изчакване – там получихме документ в кой хотел ще прекараме карантината и кога ще можем да го напуснем. В щата Куийнсленд, чиято столица е Брисбейн, има множество карантинни хотели, тъй като всяка седмица в щата имат право да пристигат по 1000 души с международни полети. Аз се оказах от късметлиите – падна ми се 4-звезден хотел в центъра на града, много близко до бъдещата ми квартира. Някои от спътниците ми бяха закарани в хотели в съседния град, Голд Коуст, който е на около час път и 71 км от Брисбейн.
Щом пристигнахме пред хотела, в рейса се качи полицай, който попита всеки дали пътува сам и дали пуши, за да могат да разпределят съответните стаи. Някои от пушачите получиха стаи с балкон (на останалите им бяха обещани никотинови лепенки и други видове подкрепа), но тъй като аз не пуша, а и прецених, че да лъжа силите на реда в нова страна не е добра идея, бях сложена в стая с голям, но НЕОТВАРЯЩ се прозорец. След като стаите бяха разпределени, започнахме да слизаме от рейса един по един, викани поименно.
Вземахме багажа си и се регистрирахме в хотела, като на рецепцията ни посрещаше и медицински персонал, който ни разпита дали имаме симптоми и нужда от някакви специфични лекарства. Дадоха ни и торбичка с малко храна и вода – бяхме пристигнали прекалено късно, за да получим вечеря. Тъй като знаех, че храната през първата вечер ще е проблем, си носех бисквити и шоколад от София (в Австралия не позволяват внасянето на каквито и да е животински продукти, плодове или зеленчуци, за което щателно ни провериха с кучета на летището, затова бисквитите и шоколадът бяха едни от единствените ми опции).
Млад и симпатичен полицай ме придружи до стаята и въпреки че изпитвах трудност да влача тежките си куфари, той не си и помисли да ми помогне – все пак бях потенциален преносител на зараза. На вратата ми обясни, че няма да ми даде ключ – ако изляза от стаята, ще остана заключена навън и глобена за нарушаване на карантината. След като си тръгна, първата ми вечер премина спокойно и в почивка.
Освен сухата храна, при пристигането ни дадоха пликче с документи, в което се обясняват основните правила и задължения по време на карантината, какво да направим, ако имаме симптоми на Ковид или други проблеми и какво ни се полага – все пак сами си плащаме престоя (3000 австралийски долара за 14-те дни карантина). Основното правило бе да не излизаме от стаята при никакви обстоятелства, освен в спешни ситуации, а когато се наложи да отворим вратата си по някаква причина, трябва да сме с правилно поставена маска върху носа и устата. Тъй като строго ни наблюдават с камери, ако някой отвори вратата си без маска, ще бъде глобен – 3000 долара. Явно това е любимо число в Австралия!
Пет бяха „законните“ причини, при които можехме да отворим вратата – да вземем храната си, да вземем чисти кърпи и чаршафи, да оставим навън боклука си, да оставим дрехи за пране и да ни бъде направен PCR тест. Получавахме ядене по три пъти на ден – закуска, обяд и вечеря, в точно определен час. Носят я в торбички, които оставят пред вратата и почукват, длъжни сме да изчакаме около пет минути (за да може персоналът да се изтегли по коридора далеч от стаята), след което можем да се покажем, само колкото да я вземем. Ако предоставената храна – иначе много вкусна и разнообразна, не бе достатъчна или човек имаше други желания, можехме да си поръчваме храна, откъдето искаме – от ресторанти или супермаркети и тя щеше да бъде доставена по същата схема до стаята ни.
Снимката е от една от вечерите – с всяко хранене ни носеха бутилка вода и прибори, а със закуската получавахме плод (ябълка или мандарина) и бутилка плодов сок. За съжаление на любителите на кофеиновите напитки в стаята нямаше кана за топла вода и единственият начин за пиене на кафе или чай, беше с поръчка от лоби бара на хотела, където едно обикновено кафе струва 4 Австралийски долара (около 5 лева). Също така, имахме право на ограничено количество алкохол в стаите, поради строгите австралийски закони за алкохолните лицензи.
В цената на стаята беше включено безплатно пране, до 5 дрехи на ден, което е добра опция, предвид факта, че не всеки пристига с неограничен брой облекла за двете седмици карантина. На три дни сменяха кърпите, а на седмия ден ни донесоха и чисти чаршафи. При желание можехме да искаме препарати и прахосмукачка, за да почистим стаята си. Освен това, всекидневно можехме да оставяме боклук пред вратата, като го опаковаме в две торбички, за да се стерилизира преди да бъде изхвърлен.
Предупредени бяхме също, че при излизане от карантината всеки забравен багаж в стаята ще бъде незабавно унищожен – независимо какъв е. Няма опция да се върнеш и да го потърсиш.
PCR тестове ни правиха два пъти – на третия ден от карантината и на 12-ия. Отказ на тест означаваше 10 допълнителни дни карантина – отново за наша сметка. При евентуален положителен тест незабавно те преместват в болница за наблюдение, дори и да нямаш симптоми.
Двете седмици карантина са трудно поносими в някои моменти, особено при невъзможността да отвориш прозорец и да вземеш свеж въздух… С наближаването края на карантината на човек му се иска да започне да задрасква чертички по стената с оставащото време. Но е сигурно, че за това също ще има глоба – може би нови 3000 долара…
Единственият плюс е, че сравнително неусетно преодоляваш часовата разлика и излизаш „на свобода“ напълно в крак с австралийското време.
Системата в Австралия очевидно работи, местните хора като цяло водят нормален живот в последните месеци, без особено много рестрикции. Но както всяка система, така и тази не е напълно перфектна. На няколко пъти, в различни Австралийски щати са налагани тридневни локдауни, когато носител на Ковид излезе от хотелска карантина без заразата да бъде засечена. Тези три дни дават възможност на властите да проследят къде е бил човекът преди да разбере, че е заразен, а по новините се съобщават локациите и в какъв часови интервал той ги е посетил. Всеки, който е бил на посочените места, се насърчава да си направи PCR тест и да се изолира у дома. За да улеснят това проследяване, в Куийнсленд въведоха специално приложение от 1 май, което всеки посетител на ресторант, бар или дискотека е задължен да сканира при влизане и излизане. Така заведението знае във всеки един момент колко човека има вътре и ако някой от тях излезе положителен за Ковид, останалите лесно ще могат да бъдат уведомени.
Подобна система едва ли би имала особен успех в България – няма как да затворим границите си толкова строго, тъй не сме островна държава, а и повечето хора вероятно не биха искали да бъдат „проследявани“ с приложения. Не може да се отрече обаче, че точно тези методи успяват да задържат Австралия на дъното на черната Ковид класации и да запазят живота там сравнително нормален.
