Анализът е предоставен на “Икономически живот” от полския политолог и интелектуалец Спасимир Домарадски[1]

От сюжета на действията срещу „Черепа“ (включително тези на прокуратурата) сякаш вече изчезва въпросът за неговата колекция, собствеността върху нея и съдбата й в контекста на обвинената срещу Васил Божков, и извън тях.

Въпросът не е тривиален.

На едната страна от търсенето на отговор стои представата за „всесилната държава“, както я нарича Лудвиг фон Мизес, когато разсъждава за възхода на тоталитарната държава. (Интересно, че това е една от десетте най-продавани книги в най-голямата верига книжарници в България в края на 2016).

От друга страна е представата за защитата на частната собственост, която е същността на западната демокрация, провъзгласена от Джон Лок като едно от най-изконните човешки права.

Явно осъзнавайки калибъра на обвиняемия Божков като противник, държавата изкара тежките си оръжия – „веществените си придатъци“ (по Ленин) в лицето на прокуратурата и следствието и включи в действие „експроприацията на експроприатора“ не само на неговия бизнес, но и на колекцията му.

Инструмент за изнудване

Васил Божков изглежда не крие, че колекцията е най-голямото постижение на неговия живот.

Симпатизантите му го сравнят с братята Георгиеви, меценати на Софийския Университет, те, заедно с подвластни и приятели на Божков, колекцията и парите му, подчертават и варварщината на държавата спрямо собствеността му.

Проектът му за частен музей в Телефонната Палата, фондация „Тракия“, хилядите експонати може да попаднат в ръцете на държавата. Само дето не е ясно защо. Колекцията е узаконена през 2009. А конфликтът на „Черепа“ с държавата е за укрити разходи за последните „само“ пет години.

Теоретично, колекцията му би трябвало да е неприкосновена.

С право Николай Стайков от Антикорупционния фонд повдига следните (преформулирани тук за улеснение на незапознатите) въпроси по повод обвиняемия и неговата колекция:

  • Къде бе държавата през последните тридесет години?
  • Защо и как е покровителствала един „мафиот“ и „престъпник“ (както очевидно го определя прокуратурата)?[2]
  • Как точно се е приемал закон, който да узакони частна колекция, съдържаща движимо културно наследство, придобито неправомерно?
  • Дори ако Божков твърди, че само е изкупувал от иманяри, той не е ли част от криминална схема?
  • Не подстрекателстват ли (и обвиняемият, и обвинението) към нарушаване на правото?
  • Не е ли обвиняемият сърцето на българското иманярство?

Собствеността

За тридесет години Божков, както и повечето от неговия тип деятели, си купиха кордони от защитници, които са готови да защитават безправието, в името на собственото благоденствие. Днес, всички свързани с Божковата колекция, ще я защитават, защото са част от нея, а чувството за частна собственост им дава моралния комфорт да смятат, че правото е на тяхна страна.

Истината е, че колекцията на Божков – изровена, продадена и препродадена незаконно през последните тридесет години, е собственост на българската държава, която властимащите узакониха, поощрявайки беззаконието и престъпността.

Всъщност не става дума само за последните тридесет години. Христо Христов преди осем години разследва злоупотребите с Фонд Културно наследство по времето на министър Людмила Живкова (1975-1981).[i] Установените от него факти бяха широко огласени в медиите, включително сравнително наскоро (април 2015 г.) в предаването на Култура.Бг на държавната телевизия БНТ.

Сега, когато престъпникът (според прокуратурата) стана неизгоден (според властта), последната реши, че ще го удря не само със закона, а и с произвола си там, където ще го заболи най-много – в колекцията.

Колекцията не е (напълно) негова, а и на държавата.

Liberta.bg на 31 януари т.г. припомня следното: Колекцията на Божков е регистрирана според закона и се води на фондация „Тракия”, а не е негова лична. Отпаднала е и нуждата от доказване на произход. През 2009 г. омбудсманът Гиньо Ганев оспори текстове от Закона за културното наследство пред Конституционния съд. Съдът се произнесе в защита на колекционерите, респективно на най-големия колекционер – Васил Божков. Със 7 на 5 гласа съдиите отхвърлиха изисквания в закона за реда, по който притежателят трябва да доказва произхода на антиките си. С това решение притежателите на антики национално богатство могат да доказват правото си на собственост и без официален документ, а дори с писмо, завещание, свидетелства, свидетели, както и да се позовават на петгодишна придобивна давност.

За да му бъде отнета колекцията, първо трябва да се докаже нищожността на нейното узаконяване. След това да се разследват всички свързани с нейното създаване и чак тогава да се конфискува като веществени доказателства за извършването на престъпление.

Виновните трябва да се накажат, а колекцията да се предостави на съответните държавни институции. Унищожителните последици от нейното създаване никога няма да се възстановят. Културните пластове, контекстът на откриването на отделните предмети и историята им са изгубени безвъзвратно от мутренското сребролюбство и повсеместна иманярщина, които заместиха честния труд и общото благо.

За гражданите остава единствено възможността,да й се наслаждават и да не забравят каква безгранична вреда нанесе „Черепът“ на българската култура, история и държава.

Частната собственост обаче е неприкосновена и това е основен принцип на правовата държава. Никой не може ей така да си присвои нечия собственост.

Различните частни колекции, ако са придобити легитимно, трябва да бъдат под специалната закрила на закона, особено ако съдържат движимо културно наследство. Държавата следва да има първа евентуалното право на изкупуване, ако собственикът иска да се раздели с колекцията си. Държавата обаче не може да се разпорежда според нуждите си с частна собственост. Такъв е духът на закона за културното наследство. И такава е традицията на уреждане на собствеността навсякъде в цивилизования свят. Предметите на всички колекции би следвало да са в регистъра на движимото културно наследство.

Когато обаче тази собственост е придобита чрез престъпление, тя се конфискува. Онова, което се случи е, че колекцията е арестувана, престъпление не е доказано, а обвиняемият е на свобода и сега дава през медиите отговори на въпросите, зададени от Стайков.

Проблемът е, че в този случай въпросът с колекцията е отделен от хазарта и за него Гешевата прокуратура ще се наложи да поработи здраво и да притесни стотици (ако ли не и хиляди) хора, свързани с властта, „Черепа“, партиите и държавните институции, което просто не вярвам да се случи.

Гешев твърди, че е спасителят на България от според него „гнилия преход“. С колекцията на Божков той има шанса да докаже, че не става въпрос само за преразпределение на бизнесите на „Черепа“ и неговото елиминиране, а действително се е захванал да поправи държавата.


[1] Спасимир Домарадски е завършил НГДЕК в София и Ягелонския университет в Краков. Преподавател е по политически науки, преди в Ягелонския, а сега в университета “Лазарски” във Варшава. Статията е част от проекта #DemocraCE Visegrad Insight на Фондация “Рес Публика” в сътрудничество с National Endowment for Democracy и редакциите на водещи вестници в Централна Европа.

[2] През последната седмица този въпрос постепенно получава своите отговори (б.р.)


[i] Разследването по темата е проведено като част изчуването и написването на биография на Тодор Живков, издадена от СИЕЛА през 2009 г. (б.р.).