Из мащабната студия на икономиста Румен Аврамов за българския стопански 20 век
Със задълбочаване на депресията световната парична система окончателно се прости с очакванията за възкръсване на класическия златен стандарт. Верижните девалвации на световните валути, серията от мораториуми по външния дълг и разпространението на клиринга подготвиха почвата за нова система, която след войната прие формите на бретънуудския златно-доларов стандарт и просъществува до 1971-1973 година.
Като периферна страна България се адаптира според възможностите си към този преход. Златното съдържание на лева не бе намалено през депресията, но това се правеше по-скоро от догматични „престижни“ и фискални съображения. В същото време обективната необходимост от девалвация си пробиваше път в скрита форма чрез сложните коефициенти на клиринга, през множествените цени и курсове и чрез системата на компенсационните сделки. Без тези неявни компромиси икономиката не би могла да излезе от депресията.
Междувоенната парична система позволяваше във всеки даден момент нов пристъп на инфлация. Той дойде с началото на Втората световна война и особено с приключването й, когато отново в пълен ход бе пусната книжно-паричната емисия.
В последствие, след 1947 година с пълното централизиране на икономиката и с осъществяването на серия от парични реформи, монетарната система бе тотално преустроена. Парите изобщо загубиха традиционния си смисъл, като неизбежното за всяка икономика рациониране се прехвърли от монетарните към натуралните величини. БНБ бе превърната в моно банка, контролираща както паричното търсене, така и паричното предлагане и обединяваща напълно емисионната и кредитната функция.
Успоредно с всички тези конвулсии на паричната система се променяше и валутният режим на страната. Ако в чист вид златният стандарт е система, която е родена именно, за да осигури свободно движение на капитали, всички останали парични системи въвеждаха в една или друга форма ограничения пред него.
Така през това столетие България в нито един момент след 1912 година не е живяла в условията на що годе свободен валутен режим. Ограниченията налагани през Първата световна война, бяха последвани от драконовски мерки за контрол върху движението на капитали след нейния край. Стабилизацията на лева слез 1923 г. беше постигната до голяма степен благодарение на въведения пълен монопол на БНБ върху търговията с чужди платежни средства. Разхлабването на валутния режим настъпи едва през 1929 г., но то бе частично и твърде краткотрайно. Със стопяването на резервите на БНБ и след девалвацията на английската лира през септември 1931 година, България окончателно изостави златнодевизовия еталон и от октомври въведе най-рестриктивния валутен режим, който страната е познавала.
Наложено бе и контингентиране на вноса, като за всички вносители той бе замразен до 50 % от внесените количества през 1931 година. Буквално за всеки девизен разход навън (на физически лица и на предприятия) се изискваше разрешение от БНБ. Централната банка се превърна във ведомство за разрешения на вноса на девизии, като в архивите й се натрупаха планини от документи, с които се дават или отхвърлят искания за покупка на валута.
Всеки забранителен валутен режим води след себе си появата на паралелни курсове, а регулираният търговски режим – явното и неявното му заобикаляне. От начало спонтанно, а след 1931 година и легално валутно девизният пазар беше сегментиран на няколко курса, въведени, за да се намери известен изход за вносителите, затиснати от изкуствения официален курс на лева. Контингентирането от своя страна бе съпътствано от хаос, безсистемни разрешения и изключения, приемане на безброй противоречащи си наредби.
Така страната се подготвяше за валутния и търговския режим, наложени десетилетия по-късно.
Социализмът само доведе до пароксизъм системата от годините на депресията, като издигна пред националната икономика протекционистка и антиекспортна бариера на валутните курсове с неимоверна сложност и „съвършенство“. И в двата случая резултатът беше тотално изкривяване на относителните цени, подавяне на експортните стимули, моделиране на структурата на икономиката, при която всяко експортно усилие води до по-голяма макроикономическа дебалансираност, отваряне на вратите за безконтролен внос и пълно замъгляване на действителната картина за обмена с външния свят.
Ето защо в паричната система – както и в други области – към началото на 90-те години България имаше да разрешава „вековен“, а не само наследен от един режим, проблем. Изграждането на двузвенна банкова структура и въвеждането на плаващия валутен курс и на конвертируемост по текущите операции промениха дълбоко паричната система в страната и изправиха икономиката пред ситуация, за която отсъства дори и генетична памет.
Шокът се оказа прекалено силен, а обществото – неподготвено за промяната. Финансовите сътресения от 1996-97 представляваха не само банкова криза, но и криза на цялостната парична система. Социалната тъкан през първите години на прехода беше непригодна за парична система, която допуска дискретно (по преценка за икономическа целесъобразност) финансиране на правителството и на банковата система от централната банка. Ако това са рутинни действия в голяма част от развитите държави, в България с тези инструменти бе злоупотребено по начин, който доведе до финансов крах. Затова изходът (присъдата) бе потърсен във въвеждането на нова парична система, каквато е Паричният съвет. При сходни ситуации далеч не навсякъде се постъпва по този начин, но в България единствено възможно се оказа решение, което се налага при най-драстичните случаи на неспособност на една икономика да бъде реформирана и стабилизирана и което се свежда до просто изземване на паричния суверенитет на Централната банка.
Има нещо символично в причудливите игри на „дългата“ история в това, че Паричният съвет представлява връщане на някои от принципите на златния стандарт от началото на века. Фиксираният крус, привързването към външна резервна валута, неограничената обратимост на местната валута и отварянето на икономиката са атрибути именно на онези „щастливи“ години на монетарна стабилност.
Нещо повече, Паричният съвет е принцип, надхвърлящ значението на локален експеримент, валиден единствено за маргинална страна като България. Той носи редица от водещите начала в развитието на съвременната парична система, особено изразени в раждането на еврото. Окончателното и необратимо фиксиране на курсовете от страните от Еврозоната, промените във функциите на националните централни банки и на ЕЦБ отново връщат към принципи на златния стандарт и към характерните за него екстремни ограничения във воденето на самостоятелна парична и фискална политика.
В края на 20 век, при съвършено различни условия, бе намерена схема за упражняване на мощен и ефективен натиск за дисциплиниране и конвергиране на макроикономическата политика между различни страни, каквото световната икономика не помни от времето на златния стандарт.
