С царствен жест Борисов раздаде пари на възрастния електорат, но щедростта му щеше да е излишна, ако своевременно се беше погрижил за обществения интерес

Еднократна добавка към пенсиите от по 50 лева в течение на три месеца ще получат над 2.1 млн. български пенсионери – обеща на извънредна пресконференция Бойко Борисов. Тази антикризисна мярка е на стойност 318 млн. лв., като българският министър-председател уточни, че „ако пандемията продължи и като гледаме приходите в бюджета, след три месеца ще говориме пак“.

Няма съмнение, че този щедър премиерски подарък решително ще облекчи живота на изстрадалия български пенсионер. Пенсионерът ще може да погълне по половин хляб и едно кисело мляко повече – и така всеки ден, пък макар и за едно тримесечие (засега).

Черният хумор настрана, за много хора 50 лева на месец действително са сума, с която ще си купят нужните лекарства, храна или ще си платят просрочените сметки. Въпросът е друг: че с няколко радикални, но не и революционни стъпки, които от години чакат своя държавник, на българските пенсионери можеха да се изплащат (не „дават“) доста повече от 50 допълнителни лева: не като временна мярка, а постоянно.

По мои консервативни изчисления, пенсионерите в България още днес можеха да получат с поне 200 лева по-високи пенсии, без да се застрашава бюджетната стабилност и т.н. За да се случи това „чудо“, има само едно условие: публичните активи да се върнат под публичен контрол. Сега ще обясня какво имам предвид.

Понякога наричат пенсионната ни реформа от началото на XXI век „неолиберална“ – но в нея няма нищо либерално, защото тя задължи всички родени след 1960 г. да внасят 5% от дохода си в частни пенсионни фондове. Частното пенсионно осигуряване е разумен избор за хора с порядъчни доходи, но на нас беше натрапено нещо, граничещо с крепостничество: задължителни отчисления от заплатата в частен пенсионен фонд.

Този юридически абсурд беше поправен преди няколко години, но само наужким: хората вече имат правото да прехвърлят „втората пенсия“ в НОИ, но масово не го знаят и за целта трябва да предприемат конкретни действия. Само че през 2015 г. беше връчена Нобелова награда на учен, доказващ, че хората масово избират онези пенсионни схеми, които са им дадени по подразбиране. Парите на работещите българи продължават да отиват по подразбиране в универсалните пенсионни фондове (УПФ).

През 2019 г. към УПФ са отклонени 1.45 млрд. лв., които иначе трябваше да отидат в НОИ. Това са наши, публични пари – дадени за управление на институции със спорна компетентност. И тъй като тези пари не отиват в НОИ, необходими са ежегодни бюджетни трансфери от милиарди, за да се запълва дупката в пенсионната система.   

В тази връзка ще цитирам финансиста Любомир Христов: „Пенсионните фондове в България са неизгоден пенсионен продукт, тъй като демонстрират доходност под пазарната срещу такси над пазарните… УПФ са и негоден пенсионен продукт, който не може да осигури допълнителна пенсия и вместо това намалява пенсионните доходи на мнозинството от осигурените“.

Действително: през 2019 г. приходите от такси, които УПФ усърдно си удържат – нищо че доходността им е отрицателна – доближават 150 млн. лв. Да, 150 милиона лева от парите, удържани уж за пенсии от заплатите на работещите хора в България, отиват за лъскави офиси и възнаграждения на мастити мениджъри. Това се равнява на 50 процента от щедрия жест на Борисов. А ако в страната ни имаше държавник, мислещ в перспектива, закриването на УПФ можеше да увеличи всички пенсии с близо 60 лева, всеки месец.

Подчертавам, че това не касае доброволното допълнително пенсионно осигуряване, а яловия хибрид УПФ: който иска и може, нека спестява за допълнителна пенсия във фонд по свой избор, но автоматичните отчисления от заплатата да отиват в НОИ, моля.

Източниците, от които може да се осигурят по-високи пенсии, далеч не се изчерпват с този ярък пример. Да вземем пазара на електричество: според международни данни, всяка година брутният износ на ток от България надхвърля 500 млн. долара, а нетният (след приспадане на вноса) е от порядъка на 500 млн. лв. Голяма част от изнасяната електроенергия е произведена от държавната АЕЦ. Тя не стига до вътрешния пазар, защото хората трябва да купуват скъпия ток по сключените от държавата неизгодни дългосрочни договори.

Междувременно „държавният ток“ се изнася от големи енергийни барони с добри политически връзки, които също отхапват парче от тортата. С тази абсурдна схема, „медът“ в енергетиката е приватизиран, а „жилото“ социализирано – например, държавата плаща квотите за емисии на централите от Маришкия басейн, частни и държавна. Не се наемам да гадая с колко точно е ощетен българинът от игрите в държавната енергетика, но сумата е поне деветцифрена – всяка година.

Ето как петдесетчаката на Борисов изведнъж се превръща в стотачка – всеки месец. Но това не е всичко. По-горе стана дума за мед. Отчетите в Търговския регистър показват, че трите големи мини за мед и злато в България – „Елаците“, „Челопеч“ и „Асарел“, през 2018 г. са осигурили чиста печалба от 364 млн. лв. Който е запознат как работят у нас големите предприятия с много свързани доставчици и посредници, знае, че „печалба“ е термин от теорията на относителността. А имаме и други мини за благородни и цветни метали. Общо секторът печели поне половин милиард лева.

Според българската конституция, подземните богатства са изключителна държавна собственост (чл. 18 ал. 1), което означава, че правителството трябва да се разпорежда с тях в обществен интерес. Какъв е общественият интерес от това, че подземните богатства на страната се експлоатират от подбрани частни компании? Най-ниският корпоративен данък в Европа? Концесионно възнаграждение, което типично не надхвърля 2% от нетните приходи от продажби? Няколко хиляди работни места?

Отново, тук не призовавам за „национализация“ на нещо частно, а за управление в обществен интерес на това, което по закон и здрав разум е публична собственост. В момента в България огромни части от икономиката, които по право са публични, се намират в частни ръце. Ако тези активи и доходите от тях се върнат в публично владение, пенсиите ще бъдат значително по-високи. Необходимо е възстановяване на нашите права върху неправомерно отчуждената публична собственост.

Ресурсите на държавните гори, които заемат една четвърт от територията на страната, също се стопанисват от частни фирми. Само официалният износ на дървесина надхвърля 400 млн. лв. годишно. Плажовете – по конституция държавна собственост, склоновете на ски пистите в националните паркове, ефирът, парите, мините, електроенергията, скоро и пътищата…

Ползването на повечето публични блага в България е приватизирано. А нашите фирми, както е известно, не обичат да плащат данъци и осигуровки. Затова в НОИ винаги няма пари – и това позволява на българските лидери в напечени моменти да се опитват да купят възрастния електорат с по 40-50 кофички кисело мляко.