Вече месеци наред светът е вторачен в САЩ. В очакване на отговор на два кратки въпроса: какво ще се случи с демокрацията и какво очаква света. Неяснотата и в двете полета започва да се прояснява, но несигурността остава.
Въпросителните относно функционирането на американската демокрация съпровождаха цялото управление на Тръмп. Като се започне с широко практикувания от него подход за управление с президентски укази, заобикалящи Конгреса и се премине през опитите да се сложи контрол върху върховната съдебна власт. За да се стигне до избухването на масовите расови вълнения и протести, които продемонстрираха наличието на „ендемичен расизъм“ в САЩ (определението е на върховния комисар по правата на човека Мишел Бачелет), широко разпространен в обществените нагласи под повърхността на политически коректното говорене.
Но основните притеснения дойдоха от предизборното поведение на Тръмп: предварителната дискредитация на утвърдени правила и механизми на гласуване (в конкретния случай – гласуването по пощата), всяване на съмнение в безпристрастността на институциите, отговорни за изборния процес и най-вече – в отбягване на категорично заявление, че резултатите от изборите ще бъдат признати (половинчатият ангажимент, поет в тази посока, беше обвързан с толкова условности, че звучеше като „ще ги призная, ако аз победя“).
Всичко това предизвика широка реакция не само в САЩ, но и в Европа, като опасенията се свързваха не просто с възможното дестабилизиране на САЩ, но преди всичко с отражението, което това може да даде по целия свят. Не случайно бившият германски външен министър предупреди, че евентуалното непризнаване на резултатите от изборите от страна на Тръмп би подкопало самите устои и идеята за демокрация и би създало опасен прецедент, който да позволи на други авторитарни и популистки лидери по света да се възползват от този пример.
Частично този риск бе минимизиран от сериозната разлика в броя на електорите, която Байдън успя да постигне. Това до голяма степен отне от енергията както в редовете на Републиканската партия, така и сред привържениците на Тръмп в страната, за агресивно оспорване победата на Байдън. То силно лимитира и едно от възможните полета за прехвърляне на следизборната борба – това на електорите. Тъй като тези 538 електора, които трябва на 14 декември да изберат новия американски президент не във всички щати са обвързани със задължението да гласуват за победителя в съответния щат, при по-малка разлика се спекулираше с възможността да се появят т.нар. „нелоялни електори“, които да обърнат изборните резултати. Това би било скандално и с оглед резултатите – практически неработещо. Същевременно Тръмп очевидно ще се опита да пренесе борбата от урните в други две полета – в съдебните зали и по площадите. Макар и хаотично, със завеждането на разнопосочни дела в различните щати, но процесът на съдебно оспорване на резултатите вече тече. Като евентуално на места ще има повторно преброяване (вече такова тече в Джорджия), ще се препятства вместването на процеса в законовите срокове, за да се търсят юридически основания за оспорване и т.н. – т.е. вероятно ще се стигне до оспорване във Върховния съд, където с последните назначения Тръмп си осигури необходимото мнозинство. И въпреки, че всичко това изглежда по-скоро като реакция за защита на собственото его, отколкото като реална борба за втори мандат, този подход носи несигурност – с всички произтичащи от това негативни последици.
Сериозната подкрепа, която Тръмп получи на изборите въпреки загубата (намерила отражение и във факта, че републиканците спечелиха допълнителни места и съкратиха разликата с демократите в Камарата на представителите, най-вероятно ще запазят мнозинството си в Сената и увеличиха броя на щатските си губернатори) поставя и друг сериозен въпрос: дали Тръмп е следствие или причина за популистката вълна. Очевидно става дума за по-дълбоки процеси, свързани с процесите на глобализация на капитализма, появилите се сериозни дефицити на сигурност (персонална и най-вече – социална), справедливост (при рязко нарастващи неравенства и потъване на средната класа) и доверие (в управляващите като цяло). В този смисъл Тръмп е по-скоро резултат от, но и катализатор на обективни процеси, като същевременно доведе до тяхното екстремизиране. Всичко това имаше като резултат едно дълбоко разделено, партизирано общество, където почти не останаха мостове за диалог и дори ежедневието бе доминирано от партийните пристрастия (превръщайки носенето или не-носенето на маска срещу Ковид-19 в демонстрация на партийна лоялност).
Парадоксален елемент от тази конфронтация стана и основната съдържателна битка по време на кампанията – избирателите бяха изправени пред избора „хляб или здраве“. Тръмп залагаше на успехите в сферата на икономиката през първите три години на мандата си, докато Байдън критикуваше администрацията за провала в борбата с пандемията, довела до близо 250 хиляди жертви в САЩ. Като кампанията в крайна сметка не даде еднозначен отговор на този въпрос.
Външната политика на САЩ след изборите беше въпросът, който най-много вълнуваше света – и който изцяло отсъстваше по време на кампанията. Победата на Байдън естествено предизвиква очаквания за сериозни промени. Следва обаче да се има предвид, че по своите цели американската външна политика винаги е следвала една и съща линия – независимо от смяната на президентите, а именно: световно лидерство, разбирано често като хегемония. За сметка на това очевидно ще се променят инструментите, подходите и механизмите за осъществяването на тази цел.
Първата и най-очаквана промяна, която вероятно ще настъпи, е в отношението към международните институции, на първо място ООН. Тръмп ерозира следвоенния световен ред, отказвайки се от мултилатерализма (т.е. многостранната дипломация и международните споразумения) за сметка на двустранните отношения. А това е поле, на което нито една държава в света няма предимство спрямо САЩ. Това, естествено, подкрепено с инструментите на директен натиск (несъобразяване с международните правила, отказ от съществуващи споразумения, санкции и т.н.) в повечето случаи носеше успех. Но и обединяваше – за противодействие срещу тази политика. Байдън направи заявката, че ще се стреми към възвръщане на американското лидерство заедно и с помощта на партньорите на САЩ – преди всичко от Европа. Един променен американски подход към международните организации вероятно ще включва връщане на САЩ в Световната здравна организация, деблокиране дейността на арбитража на Световната търговска организация, повторно присъединяване към Парижкото споразумение за климата.
Със сигурност може да се прогнозира, че ще настъпи затопляне на трансатлантическото партньорство и активно, дори показно активизиране на сътрудничеството. Големият въпрос тук не е каква част от загубеното доверие и партньорство е възстановимо в периода пост-Тръмп, а до каква степен настъпилото охлаждане се дължи на обективно разминаване на интересите. Твърде вероятно е да се направи нов опит за договаряне в сферата на търговските отношения (след провала на Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции), но проблемите с разминаването в стандартите и съдебната юрисдикция остават, а към тях следва да се добави и амбицията на ЕС да наложи единно таксуване върху транснационалните корпорации и дигиталните платформа (което пряко удря американските интереси). Всичко това, при условие, че се постигне договаряне за отказ от вече наложени санкции и заплахата с такива – а това не е никак лесно изпълнимо, като се има предвид политиката на САЩ срещу енергийните проекти в Европа с Русия или сътрудничеството на европейски фирми с Иран. Едва ли може да се говори за пълно възстановяване и на сътрудничеството в сферата на сигурността на ниво „до-Тръмп“. Взаимодействието в рамките на НАТО ще стане много по-безпроблемно, но Европа вече направи редица стъпки за изграждане на собствена система за сигурност, особено в сферата на научните изследвания и военното производство. Не на последно място ЕС ще трябва да формулира в новите условия стратегията си за постигане на стратегическа автономия, което наред с всичко друго означава и политическа еманципация от САЩ (наред с търговско-икономическата такава от Китай и ресурсната от Русия). Като еманципация не означава конфронтация, а сътрудничество, но без едностранни зависимости.
Съперничеството с Китай ще остане водеща тенденция – и във външната политика на САЩ, и като световен процес. Защото става дума за глобалното лидерство. Пандемията рязко ескалира противопоставянето, като то вече не е само в сферата на икономиката, търговията и инвестициите, но стана всеобхватно: и в политиката, и в международните организации, и в сферата на сигурността. И тази изострена конфронтация е дългосрочна и до голяма степен ще определя динамиката на международните отношения през следващите десетилетия.
Едва ли може да се очаква някакво затопляне и на отношенията с Русия. За демократите антируската политика се превърна в ключов вътрешнополитически инструмент в борбата срещу Тръмп и Байдън не би могъл да си позволи рязък завой. Евентуално завръщане към диалога може да се очаква единствено в сферата на контрола върху въоръжаването, като вече има индикации, че може да бъде постигнато съгласие за продължаване с още пет години действието на изтичащия през следващата година договор за стратегическите ядрени оръжия „Нов СТАРТ“.
Вероятно ще има динамика и по отношение на договорката за развитието на ядрените технологии от Иран, въпреки че едва ли може да се очаква директно завръщане на САЩ към договора, който те напуснаха при Тръмп. Първо, защото САЩ формулираха редица искания, от които едва ли ще се откажат, и второ, поради силния натиск от страна на Израел и неговото лоби в американската администрация. По-скоро ще се търсят поемане на допълнителни ангажименти и гаранции от страна на Иран по някои конкретни въпроси, като тук е вероятно Байдън да си осигури и европейска подкрепа.
Не може да се очаква съществена промяна и на американската политика на Балканите. Както и досега, интересите на САЩ тук съсредоточени в сферата на сигурността с акцент върху възпиране влиянието на другите глобални играчи, основно Русия (политическо, а и като енергийни проекти), като към нея постепенно ще се добавят Китай и евентуално Турция. Двустранните българо-американски отношения ще запазят своя позитивен характер, като обаче ще се ситуират в новия глобален контекст.
***
Авторът е Директор на Института за икономика и международни отношения
