„Икономически живот“ публикува изказването на Валентин Радомирски в рамките на конференцията „Китай – съвременни предизвикателства и перспективи“, организирана от САИМО (студентското дипломатическо дружество) в УНСС
Стана клише твърдението, че светът на следващото поколение ще бъде многополюсен. Но независимо от резултата, изходът във всички случаи означава загуба на сегашното положение на Америка. А цялото американско икономическо благополучие се основава именно на него. Лишаването на тази основа за американския възход заплашва не просто с избухването на граждански вълнения, а представлява реален риск от териториален крах на държавността.
В началото на годината доста коментари предизвикаха думите на заместник-началника на Китайската Академия на военните науки – контраадмирал Ли Юан, който каза, че за победата над САЩ е необходимо само да бъдат потопени два от нейните самолетоносачи. Повечето коментари на това твърдение се опираха на два доста прости и примитивни аргументи. Първият, че войните започват не поради дълбочинни процеси и закономерности, а поради несъответстващо лидерство. Вторият, претенцията на Китай за военна победа е нелепа, тъй като през последните двеста години Китай не е спечелил нито една война.
И ако зад
вторият аргумент има все пак някакви основания, то първият изобщо не отговаря
на реалността. Американско-китайският конфликт е породен не от личностни
лидерски недостатъци, а от редица глобални стратегически грешки, извършени не
само от американския, но и от целия западен управляващ елит през 70-те години
на ХХ век.
Ще си позволя малко исторически ракурс, за онези по-млади от мен, които не са
живяли или изучавали указания период.
По време на Студената война в глобалната конфронтация със Съветския съюз американският елит разглеждаше Китай (и Азия като цяло) за първостепенен по важност регион (вторият бе Близкият изток и след това Африка), овладяването на които предопределяха победа или поражение в геополитическата игра. И след като най-накрая резултатите от войната във Виетнам (1964-1975 г.) доказаха невъзможността да се спечели контрол над приоритетния регион с военни средства, Вашингтон премина към стратегията, известна с името си от приписваната на Филип Македонски фраза – т.е. задействаха прословутото „магаре, натоварено със злато“.
Предприетата тогава политика, от днешна гледна точка на това, което вече знаем, се тълкува недвусмислено като стратегическа грешка. По онова време Китай беше оценяван само като голяма, но бедна и безнадеждно традиционна колония, единствено по досадна случайност, временно придобила независимост. Според т.н. „японска схема“ тя трябваше да бъде интегрирана в западната (предимно американска) икономическа, а след това и в политическата, управленската система, за да се консолидира окончателно цялата съвкупност на западното превъзходство над СССР.
Американците вярваха, че разширяването на търговските връзки неизбежно ще доведе до масово навлизане на техния капитал заради приходите от инвестициите. В резултат на това китайското ръководство ще бъде принудено да започне да се съобразява с чуждите виждания за политическото управление на страната. Западните пари постепенно ще ерозират идеологическата основа на комунистическата идеология и ще подкопаят социалната основа на държавната структура на КНР. Тогава тя би трябвало да се превърне на подобие на Япония, която уж запазваше атрибутите на независимост, но всъщност се бе превърнала в икономическа колония и военен плацдарм на САЩ в Азия.
Би трябвало, но не се получи. Америка трябваше да се сети и да спре икономическото сътрудничество с Китай веднага след събитията на площад Тянанмън през 1989 г. Но разпадът на европейския социализъм и печалбите от търговията с Китай се оказаха твърде вкусни и американският политически елит не успя да обуздае апетитите на своите многонационални корпорации. Именно от този момент започва глобалният процес, вече много малко зависим от конкретни личности.
И двете държави бяха хванати в капана на Тукидид (ако някой не го е срещал като понятие това е, което академикът от Харвърд Греъм Алисън нарича сблъсъка между утвърдена сила и нарастваща такава). Ако потенциалният хегемон започне бързо да набира сила, сегашният хегемон започва да се страхува от него и търси възможността да унищожи източника на страх, единственият вариант на който е само войната.
Проблемът беше, че нито Китай, нито Америка по онова време в края на 20 век разбират този проблем. Или по-точно, направиха си много различни в дълбочинен смисъл изводи. Вашингтон се вълнуваше единствено за съдбата на капиталите, смятайки, че Китай няма накъде да мърда геополитически. Не го разбра тогава, но то му стана ясно няколко години по-късно.
От своя страна управляващият елит на „Поднебесната“ точно тогава започна да осъзнава границата на прехода, когато количеството чужди капитали води до загубата на монопол върху управлението на обществото и на държавата. Но по онова време го осъзна доста ограничено. Без детайлно изчисляване на по-нататъшните стратегически последици. Беше направен изводът, че е необходимо да се развие икономическата мощ на страната до ниво, сравнимо с мощта на западните конкуренти. В противен случай рано или късно те просто ще смажат Китай.
Осъзнавайки невъзможността за решителна обществена промяна на глобалния курс, Пекин пое по пътя на тихата икономическа експанзия. Отначало чисто вътрешно, като формира онова, което днес обикновено се определя като специфичния китайски модел. Ръководството на страната с радост приемаше инвестиции и създаваше удобни специални икономически зони за тях, като същевременно ги изолира политически от държавните принципи на страната.
Някъде около 2006 г. в Китай се ориентираха в процесите и мащабите на преобладаващите тенденции в глобализиращия се свят, докато във Вашингтон повечето анализатори продължаваха да работят с клишетата на неолиберализма за глобализацията.
Следващите десетина години китайското ръководство посвети на тенденцията за оформяне на вижданията си в ясна и детайлизирана стратегия, която през 2015 г. доведе до програмата „Произведено в Китай 2025 г.“, която предвиждаше националната икономика да достигне поне последното място в топ 10 на световните индустриални страни до тази дата. Точно от този момент войната между претендента и сегашния хегемон стана почти неизбежна. Въпросът беше само за времето на нейното начало.
От китайските изчисления прозираше следното. Китай не може да се отклони от избрания път поради неприемливостта от неизбежните политически и икономически последици. Това означава, че до 2025 г. е необходимо да се извърши модернизацията на ключовите отрасли, след което до 2035 г. да се издигне до средата на списъка топ-тен, така че до столетието от провъзгласяването на КНР през 2049 г. тя уверено да заеме първо място в света. С всички произлизащи от това промени в международния й статут.
Предвиждаше се някъде от около 2027-2029 г. мащабът на процеса неизбежно да достигне ниво, което да предизвиква неизбежни противоречия със САЩ. В началния етап те биха имали чисто икономически характер и биха могли да бъдат неутрализирани от глобалния проект „Един пояс – един път“, който трябваше да бъде реализиран изцяло към 2025–2027 г.
Освен общия растеж на търговията с ключови пазари, идеята предвиждаше съществена промяна в транспортния баланс. Ако преди промените в стратегията 98% от китайската външна търговия беше по море и бе съсредоточена върху маршрути, изцяло контролирани от западните военноморски сили (основно американски), то в резултат на новия подход 10% от логистиката се пренасочва по сухопътни линии, а до 40% трябва да преминат през Северния морски път, т.е в близост до Русия. Като се има предвид увеличеният капацитет на китайските въоръжени сили в крайбрежната му зона, само не повече от 30–35% от общия стокооборот би трябвало да остане под американски контрол.
Китайците смятаха, че американското ръководство би трябвало да е разбрало всичко това, но предвид спецификата на американския светогледа, дълго време ще се опитва да реши проблема „чрез пари“. По-специално със санкции и политическо влияние върху страните, които представляваха ключови сегменти от китайските проекти. Всъщност това вече би било война, но оставаща в рамките на използването на търговско-икономическите инструменти.
Разбирането на Вашингтон за невъзможността да постигне победа по този начин, трябваше според Пекин да настъпи около 2035-2037 години. Точно към този период бяха насочени целите за постигане на всички планове за качествена модернизация на китайските въоръжени сили и осъществяване на пълна бойна готовност за съвременна война. От този момент заплахата от пряка война се превръщаше в ключов фактор в основните геополитически визии на китайската политика.
Войната никога не възниква сама. Тя винаги изисква цел, постижима с военни средства. За Америка в случая с Китай, такава трябваше да бъде подмяната не само на конкретни личности в китайското ръководство, а смяна на целия управляващ елит с друг, „с по-правилно отношение към Запада“. Теоретично Вашингтон би могъл да постигне това само по два начина: чрез окупация след победата и чрез гражданска война, като следствие от големи външни поражения. Китайското ръководство разработи стратегия за спиране и на двата сценария.
Отчиташе се, разбира се, че Китай отдавна не е воювал сериозно. Въпреки че войната му с японците съвсем не приличаше на детска шега, тя бе преди цели 70 години. Но от друга страна се отчиташе и това, че военната репутация на САЩ също до голяма степен е преувеличена от пропагандата. И най-важното – Америка е изключително чувствителна към загубите. Така че основната задача на китайската армия се оформи като максимално увеличаване на загубите на агресора в случай на негово нахлуване. А това вече беше постижима цел.
Освен това мащабът на подобна война изисква от Пентагона да има поне милионен контингент, който все пак ще трябва да бъде съсредоточен някъде, преди да бъде хвърлен към континентален Китай. Невъзможно е технически да десантираш такава маса войски без изнесени предни бази. Американската армия теоретично е в състояние да направи това, разчитайки единствено на предварително пребазиране на подобно количество войски в Япония, Южна Корея и Филипините. Заради това ръководството на КНР положи много усилия за разработването и усъвършенстването на ракетите с малък и среден радиус на действие и на ВВС като инструмент за елиминиране на тиловата зона на противника. Китай ясно заяви и готовността си да започне превантивна атака срещу съседните страни, ако потенциалният им агресор използва тяхната територия, за да подготви агресия срещу Китай.
Към това трябва да прибавим и фактора за използването на ядрено оръжие. Без стратегически ядрен удар всяка дискусия за успеха на нахлуване в континентален Китай няма смисъл, а при този сценарий автоматично ще последва ответен удар с решително неприемливи последици за Съединените щати.
Вторият вид заплаха се базираше върху стимулиране на гражданска война вътре в Китай поради рязък спад на жизнения стандарт, постигнат за последните две десетилетия, като тази стимулация може да бъде предизвикана от прекъсването на китайските външнотърговски комуникации. Икономиката на Китай е от 30 до 70% (за разните стопански отрасли) зависима от експортните пазари и от ресурси извън Китай. Повечето от логистичните линии обаче са разположени в крайбрежните води на Китай, което означава, че те могат да бъдат прикрити от китайски флот с достатъчна мощ, който тясно взаимодейства с крайбрежни комплекси на ПВО и основната сили на авиацията.
Като се има предвид, че американската базова инфраструктура в Азия е в обсега на силите на китайските ракетни войски, в случай на конфликт, САЩ ще бъдат принудени да се оттеглят „далеч в океана“, до границите на Австралия, Маршаловите острови и Хаваите. Дори в Индийския океан корабоплаването би трябвало да бъде прикрито от китайския флот, като се разчита на широка система, изнесена с бази като тези, вече създадени в Пакистан и Могадишо и това може успешно да блокира американските сили на остров Диего Гарсия.
По този начин ръководството на КПК, очакваше фундаменталното изостряне на американско-китайските отношения, в периода около 2037–2040 г., когато вече би разполагало с възможности на своите ВС до такава степен, че военната победа над Китай вече не би изглеждала лесно постижима. В този случай възможността за разработване на някакъв мирен механизъм за „предаване на трона“ в замяна на определени бъдещи преференции за американския елит би трябвало да се превърне в очевидно предпочитан вариант пред тоталното взаимно унищожаване.
По всяка вероятност в разчетите се е допускала и възможността от пряк военен конфликт, но според китайското правителство, той не би излязъл извън строго териториални и скоротечни във времето конфликтни рамки. Резултатът от тези сблъсъци би трябвало най-накрая да покаже засилената мощ на претендента и критично ограничената способност на САЩ да удържи завоюваните позиции. И отново тесните взаимни икономически връзки на двете страни бяха солиден аргумент в полза на китайските разчети.
Китайците наистина бяха пресметнали добре своя стратегически план. И степента на стабилност на неговото прилагане за повече от 12 години е респектираща. В него обаче започна да се проявява сериозна грешка. Авторите на плана не успяха да преценят точно степента на силата на американското икономическо господство над планетата.
Темповете на финансовия и икономически растеж на Китай през разглеждания период се оказаха повече от двукратно по-големи от заложените (разбира се, ако се приеме, че версията, публикувана за обществеността, включва истинските параметри за развитие, а не са били специално занижавани, така че хегемонът за момента да не подозира, че го заплашва опасност).
Дотук с историята. Положението – сега.
Вместо предвиждания „обикновен“ пробив в първата десетка на водещите икономики на планетата до 2025 г., Китай стана третата по големина държава с БВП през 2009 г., втората – през 2012 г., и достигна 61,8% от БВП на САЩ през 2014 г., тоест изпревари стратегическите планове поне с 25 години. Вместо през 2027–2029 г., острите търговски проблеми с Америка започнаха през 2017 г. и достигнаха решаващо ниво през миналата година и своя пик на срещата на върха на Г-20 в Осака тази година.
Плановете трябваше да бъдат коригирани буквално в движение. Например, линията за привеждане на китайския флот до върха на мощността, с разполагането на шест ударни групи самолетоносачи едновременно, беше изместена от 2042-2045 до 2035 година. Днес китайските корабостроителници произвеждат военни кораби буквално като банички, по 130 хиляди общ бруто тонаж годишно! През май т. г. ВМС на Китай изпревариха Съединените щати по брой на вимпелите и станаха най-голямата по този показател флота в света.
Подобно решително ускорение на конкурента Съединените щати вече не можеха да игнорират. И Вашингтон също се включи в надпреварата с въоръженията и с обширни анализи на възможните стратегии за победа. През последната година имаше момент, когато буквално една кибритена клечка беше достатъчна, за да започне стрелбата, но тук стратегическите изчисления на Китай, съчетани с политическата сдържаност на ръководствата на двете страни, се оказаха верни.
Включително и поради това, че позицията на Китай е стратегически по-изгодна. За да спечели евентуална война, на Пекин не е необходимо физически да завладее Америка, достатъчно е той просто да поддържа сега заетите граници практически по протежение на собствения си бряг. А Вашингтон трябва да унищожи съвременен Китай, за да спечели. Или да промени елита му към много прозападен, което изглежда е недостижимо със средствата, с които разполага САЩ.
Събитията обаче започнаха да придобиват забележима инерция, която е трудно да се контролира и се наложи управляващите елити на двете страни, в известен смисъл прикрито, да предприемат пожарни мерки, за да избегнат пряк въоръжен конфликт.
Проблемът е, че процесите сега се развиват изключително по своя вътрешна логика. Китай вече не може да спре развитието си. Включително и защото постигна способности да се бори със сегашния хегемон. На свой ред Америка внезапно осъзна отсъствието на подходяща алтернатива и липсата на срокове за нейното стратегическо разработване. Всичко трябва да се направи буквално „в движение“, в бързо скъсяващ се времеви прозорец за тактическите възможности.
И накрая, най-важното е, че Белият дом вече не може да продължава „играта на мускули“, създавайки военна истерия, дори макар и само в средствата за масова информация. Първо, мускулите се оказаха недостатъчни за сериозен натиск дори върху Иран, който по тежест изобщо не е сравним с Китай. Второ, сегашната американска нация е много по-различна по решителност спрямо Америка от 40-60-те години на миналия век. Тоест, при прекомерно медийно пренатягане, управляващият елит на САЩ може внезапно да получи резултат, много по-различен от очаквания.
Но и приглушаването на демонстрациите на своята „мъжественост“ за Вашингтон би означавало почти открито признаване на стратегическо поражение. С всички произтичащи от това негативни последици от финансов, търговски и геополитически характер. До увеличаване на риска от разпадане на страната.
Поради всичко казано Тръмп е прав, че основната заплаха за Съединените щати е Китай, Си Дзинпин – поради това, че в тази схватка трябва да имаш силен тил, който май че само Русия може да осигури, а Путин е прав при „сблъсъка на слънцата“ да търси сенчесто място и да не блести за момента.“
*Заглавието е на редакцията
