Представяме поредна част от монографията на доц. д-р Теодор Дечев под общото заглавие „Азербайджан и Туркменистан на газовата шахматна дъска“

В тази монография е разгледан процесът на динамични геополитически и геоикономически промени в Закавказието и в Средна Азия в контекста на диверсификацията на експортните пазари на енергоносители на Азербайджан и Туркменистан. Разгледана е ролята на завършването на газопроводите TANAP и TAP, с което Южният газов коридор стига от находището „Шах Дениз ІІ” до италианското пристанище Бриндизи. Разгледано е финансирането на изграждането на TANAP, както и политическата и икономическата помощ от страна на ЕС и на САЩ за него.

Идентифицирани са интересите на участниците на „газовата шахматна дъска” в контекста на изграждането на Южния газов коридор и на перспективата да се изгради ТрансКаспийски газопровод, който да го свърже с находищата на Туркменистан. Анализиран е провалът на търговската политика на Руската Федерация в търговията с природен газ с Туркменистан в периода 2009 – 2019 година и новата роля на Китай като потребител на въглеводороди от находищата в страните от Средна Азия.

Посочен е миротворческият ефект от построяването на газопровода Тукменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай и от строежа на газопровода TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия). Подробно е разгледан въпросът за съществуващите рискове и възможните заплахи по цялото трасе на Южния газов коридор (от Азербайджан до Италия) в контекста на възможността да бъде свързан с находищата на природен газ в Туркменистан.

Този анализ е тясно свързан с историята на „Туркменския гамбит” – противопоставянето на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа, както и на борбата на Русия и Иран срещу построяването на ТрансКаспийския газопровод. Откроена е ролята на ЕС в насърчаването на строежа на ТрансКаспийския газопровод и новата му политика в страните от Средна Азия. Анализирана е синергията между стратегическия интерес на ЕС от строителството на ТрансКаспийския газопровод и търговския интерес на Китай от участие в строителството му.

Специално място е отделено на рисковете и заплахите, произтичащи от неприключилия конфликт между Армения и Азербайджан. Анализирани са и превантивните мерки, взети от азербайджанското правителство за смекчаване на евентуалната свръхреакция на Русия от загубата на монопола на газовите доставки в Югоизточна Европа. Очертани са дипломатическите и икономически маневри на Азербайджан, като специално внимание е отделено на сътрудничеството между азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR и държавната руска компания ОАО „НК Роснефт”.

Продължение на Южният газов коридор и Лев Толстой

В много отношения Транскаспийският газопровод е „Гордиевият възел“ на взаимоотношенията в региона, които могат да имат отражение дори и върху глобалното противопоставяне между великите сили. Противниците на газопровода са известни – Иран и Русия. Но строежът му има и могъщи поддръжници – „меката“, но огромна икономическа сила на Европейския съюз и „твърдата“ сила на САЩ, които безкомпромисно настояват за диверсификация на доставките на енергоносители в Европа.

От друга страна, регионалните сили също са свършили доста работа. Възлово значение има срещата между двамата президенти – Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад.

Посещението на президента на Азербайджан в Туркменистан е подготвяно дълго и внимателно. На заседание на правителството на Туркменистан, президентът Гурбангулъ Бердимухамедов дава специални указания срещата да бъде проведена на най-високо равнище.

На два пъти туркменистански делегации посещават Азербайджан. Президентът на Азербайджан приема последователно на 18 октомври 2018 година делегация, начело с министъра на външните работи Рашид Мередов, а на 30 октомври 2018 – делегация водена от вицепремиера на Туркменистан, отговарящ за въпросите на транспорта – Мамметхан Чакъев (Мамметхан Чакыев).

Разговорите между Баку и Ашхабад са много интензивни, защото се обсъждат твърде много теми. Двете страни преговарят за рамките на сътрудничеството си по транспортния коридор „Лазуритов път“, който минава през територията на Афганистан, Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция.

Освен това, на тези срещи Азербайджан отива с много сериозно портфолио от нови изградени транспортни и инфраструктурни проекти: ново търговско пристанище на Каспийско море, стратегическата нова паромна връзка през Каспийско море и железопътната магистрала Баку – Тбилиси – Карс.

Двете паромни връзки през Каспийско море, които Азербайджан предлага са Баку-Алят (Азербайджан) – Актау (Казахстан) и Баку-Алят (Азербайджан) – Туркменбаши (Туркменистан). Транскаспийската паромна връзка Баку-Алят (Азербайджан) – Туркменбаши (Туркменистан) работи още от 1963 година, но през 2014 година е пусната в експлоатация нова, много по-модерна, паромна връзка. (На 6 октомври 2014 година, Азербайджанските железопътни линии в лицето на акционерното дружество ЗАО „АЖД“ обявяват откриването на новата паромна връзка от станция Алят). В миналото град Туркменбаши е известен със старото си име Красноводск. В днешно време правителствата на Азербайджан и Туркменистан работят усилено над разширяването на възможностите на тази паромна връзка в рамките на известната програма TRACECA. Крайната цел е превръщането й от железопътна в многоцелева, за да могат да се превозват и автомобили, товари, които не са качени на железопътни вагони и пътници.

През месец май 1996 година, президентите на Грузия, Азербайджан, Туркмения и Узбекистан подписват четиристранно споразумение, което да урежда функционирането на коридора, който свързва четирите държави и дава на страните от Средна Азия възможно най-кратък път към Черно море. Подписаното споразумение предвижда не само възстановяване на транзитното превозване на товари, но и създаване по режим на повсеместно благоприятстване на товаропотоците, въвеждане на изгодни тарифи, създаване на координация в системата на охрана на товарите по пътя на придвижването им.

Днес, при наличие на товари, в морето излизат, за да обслужват паромната връзка до осем кораба от типа „Дагестан“. Шест от тях са по-стари – „Академик Топчубашов“, „Дагестан“, „Азербайджан“, „Академик Гейдар Алиев“, „Профессор Гюль“ и „Нахичевань“. По-новите: „Меркурий – 1“ и „Меркурий – 2“, са построени в корабостроителницата „Уляник“ в бивша Югославия. Всички плават под азербайджански флаг.

Всеки от корабите може да вземе на борда си до 28 железопътни вагона и до 200 пътника. Пристанищата Баку и Туркменбаши разполагат с необходимото оборудване за безпроблемното слизане на вагоните от корабите на железопътните линии в пристанищата.

Пристанищата Баку и Туркменбаши се намират на практика на един и същ паралел, като разстоянието между тях е 306 километра. Обикновено, паромите преодоляват това разстояние за 12 часа. В случай, че трябва да се стигне от Баку до Ашхабад по суша, преминавайки по руските, казахските и узбекските железопътни линии, необходимото време е една седмица. Това обяснява много важното значение на въпросната паромна връзка[1].

Азербайджанците с основание имат самочувствието, че тези осъществени проекти ги правят не „прозорец към Европа“, а „европейска врата“ за страните от Средна Азия. Естествено, туркмените са силно заинтересувани да използват новите транспортни и логистични възможности, които Азербайджан може да им предостави, още повече, че имат примера на Казахстан, който вече широко използва тези опции.

По този начин, срещата между двамата президенти – Бердимухамедов и Алиев, на 22 ноември 2018 година в Ашхабад е подготвена наистина много добре. На пресконференцията след срещата, Илхам Алиев заявява:

Подписани са повече от 20 документа и всеки от тях има конкретен характер. Това е показател за нивото на нашите отношения, показател за обема на сътрудничеството и показател за братското отношение един към друг. Само с близка страна може да се работи по такива различни направления“.

Според Алиев споразумението за увеличаване на обема на прехвърляните товари между международните морски пристанища на Туркменбаши и Баку, създава възможност за нарастване на стокооборота и на транзитните превози.

Съвременната инфраструктура и големите инвестиции в транспортния сектор създават прекрасни условия за работа. Ние безусловно ще видим нарастване на транзита между нашите две страни по маршрутите Изток – Запад и Запад – Изток“, отбелязва президентът на Азербайджан.

Разбира се, по всеобщо мнение, най-интересният въпрос, свързан със срещата Алиев – Бердимухамедов е бил възможността да се построи транскаспийски газопровод, което би позволило на Туркменистан да се възползва от транзитния потенциал на Южния газов коридор, създаден от Азербайджан и да изкара на европейския пазар своите запаси от природен газ.

През август 2018 година, президентът на Азербайджан – Илхам Алиев, отбелязва, че решението за Транскаспийския газопровод трябва да се вземе от Туркменистан. На срещата Алиев – Бердимухамедов, президентът на Туркменистан прави доста силно заявление:

Туркменистан и Азербайджан, бидейки едни от най-големите световни производители на въглеводороди, се застъпват за принципа на диверсификацията на доставките на енергоносителите, като едно от решаващите условия за осигуряване на глобалната енергийна сигурност“.

По думите на Гурбангулъ Бердимухамедов, в областта на енергийното сътрудничество двете страни са се договорили да увеличават усилията си „по създаване на многовариантна система за доставки на енергоносители на международните пазари, в това число и в европейско направление“. Президентът на Туркменистан не просто намеква, а подчертава, че работата в тази посока ще продължи не само в двустранен формат, но и с международни партньори. След което отбелязва, че на срещата е била подчертана ефективността на разговорите във формат „Туркменистан – Азербайджан – Турция“.

Впрочем, Туркменистан е недвусмислено предупреждаван от политическите анализатори, не само от Европа и САЩ, но и от съседните държави, да бъде внимателен в отношенията си с Русия и в частност с „Газпром“. Във връзка със срещата между Илхам Алиев и Гурбангулъ Бердимухамедов, азербайджанската политическа наблюдателка Нурани коментира, че „Азербайджан е хвърлил на Туркменистан спасителен пояс“. Тя пише:

Много експерти още в средата на „нулевите години“ (2004 – 2006) заговориха за това, че експортните планове на „Газпром“ надхвърлят наличните обеми газ, с които разполага компанията и напълно е възможно Русия да разчита на препродажбата на „синьото гориво“ на други страни. Да напомним, че проектът „Турски поток“ дойде на мястото на газопровода „Южен поток“, при който се предполагаше изграждане на четири ръкава. И най-важното, този беше замислен не на последно място във връзка с азербайджанския газ от „Шах Дениз ІІ“, който Руската федерация мислеше да купува също направо при сондажите. И когато в Баку направиха избор в полза на собствения си независим износ, европейските експерти констатираха: „Южен поток“ загуби смисъл.

Вместо него, Русия пусна „Турски поток“, но вече само два ръкава, вместо четири. Не е решен въпросът за износа на газ в Европа (заради което се строи и втория ръкав). Има съмнения в рентабилността на проекта. И накрая, трудно е да се смята за случайно съвпадение, че точно на фона на тържествените церемонии в Турция (по завършването на морския участък на „Турски поток“, бел. авт.), Москва отново предлага на Туркменистан да й продава газ направо от находището.

Предположението, че „Турски поток“ е замислен да препродава туркменски газ има най-малкото право на съществуване. Другият въпрос е, ще направи ли Туркменистан крачка в посока на същия този „руски тръбопроводен капан“, от който вече няколко години се опитва да се измъкне“ [44].

През 2018 година, когато се провежда въпросната среща, темата за Транскаспийския газопровод съвсем не е някаква новост. За първи път идеята е формулирана може би през 1996 година. През 1999 година, правителството на Туркменистан, Дженерал Електрик и Бехтел Груп започват предварителни проучвания, като са подписани няколко предварителни споразумения, свързани с Транскаспийския газопровод [51].

Пред проекта обаче изникват тежки проблеми, като главната пречка за разрешаването му винаги изникващият въпрос за правният вакуум около статута на Каспийско море. Морските граници между крайбрежните държави (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) по онова време не са прокарани [51].

На проекта се противопоставят общо взето неприкрито и Русия, и Иран, в качеството им на два от основните производители на природен газ в света. Те не желаят проектът да напредва и се противопоставят на строителството на газопровод в спорните води на Каспийско море [51].

По ирония на съдбата, откриването на газовото находище „Шах Дениз“ на брега на Азербайджан през 1999 година първоначално се отразява негативно на перспективите на Транскаспийския газопровод. Става така, защото откриването на „Шах Дениз“ позволява да се черпи природен газ, който може да се транспортира, като се използва трасето на Южния газов коридор (Азербайджан – Грузия – Турция), вместо някой да се занимава с Каспийските международно правни спорове [51].

Въпреки това, идеята за Транскаспийския газопровод не е напълно изоставена, защото първоначално добивът на природен газ в Азербайджан е относително по-малък. През 2013 година, по газопровода Баку – Тбилиси – Ерзерум се доставят годишно по 4,7 милиарда кубически метра. Още тогава се знае, че включването на находището „Шах Дениз ІІ“ ще осигури още 10 милиарда кубически метра природен газ за износ в Европа, но и това не е достатъчно. На всички е ясно, че включването на ресурсите на Туркменистан в доставките по Южния газов коридор, ще го направи много по-сериозна алтернатива на руските газови доставки. Проектът на Транскаспийския газопровод възкръсва. [51]

През пролетта на 2014 година започва нова трескава дейност по Транскаспийския газопровод. Начинанието е силно катализирано от руската интервенция в Крим и неговата анексия. Преносът на руски газ през Украйна става под въпрос и включването на Туркменистан към Южния газов коридор става особено привлекателно.

Външният министър на Туркмения – Рашид Мередов, пристига на непланирано посещение в Баку на 2 април 2014 година. Това е първата среща между високопоставени лица от Туркменистан и Азербайджан след 2009 година.

На 11 април 2014 година, президентът на Туркменистан – Бердимухамедов поставя ударение на Транскаспийския газопровод, като приоритетен проект за страната му. На 18 април 2014 година, президентът на азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR пристига на спешно посещение в Туркменистан и се водят разисквания по възможностите за осъществяване на проекта.

Когато се анализират тези събития, винаги трябва да се има предвид, че преговорите се водят на фона на едно не особено добро наследство от близкото минало – държавният глава на Туркменистан, управлявал преди Бердимухамедов – президентът Ниязов, известен като Туркменбаши, е изказвал доста непремерени претенции спрямо азербайджанските нефтени полета в каспийския шелф и едва не докарва двете страни до открит конфликт.

За съжаление и на туркмените, и на азербайджанците, Транскаспийският газопровод не може да бъде обект само на двустранните отношения между двете им държави. Той зависи в огромна степен от подкрепата на Запада (от Европа като потенциален потребител на туркменския газ, а от САЩ като политическа подкрепа за диверсификацията на доставките) и от това, доколко Русия ще саботира проекта.

Както може да се очаква, Русия и Иран не отслабват опозицията си срещу Транскаспийския газопровод. Това вероятно става причина Конвенцията за използването на водната повърхност на Каспийско море и за разграничаването на контрола върху морското дъно да се забави чак до месец август на 2018 година, като неяснотите около Транскаспийския газопровод остават и след нейното подписване.

Тогава, през 2014 година, напрежението е голямо, защото всички са убедени, че Русия е готова да използва всякакви средства, за да пресече опитите да бъде конкурирана на европейските газови пазари. Срещата на каспийските държави, проведена на 22 април 2014 година, не донася никакъв напредък по въпроса. Тогава анализаторите не изключват както икономически мерки, така и използване на военни средства от страна на Русия, за да защити своите ключови интереси.

През юни 2014 година, председателят на Европейската комисия Мануел Барозу посещава Азербайджан и Туркменистан с явното намерение да насърчи работата по Транскаспийския газопровод. Но Русия продължава да оказва ефективна съпротива. Докато страните с излаз на Каспийско море продължават да спорят за морските си граници и разграничението на континенталния шелф, всякакви енергийни проекти там автоматически стават обект на обструкция. [49]

От своя страна, Русия оспорва конкретно Транскаспийския газопровод, използвайки различни правни аргументи, но на всички е ясно, че съображенията й не са от абстрактно естество, а изключително стратегически. Русия не иска да допуска, под каквато и да е форма, конкуренти на европейските газови пазари. [49]

Руските страхове са напълно основателни, защото от първоначално лансирания през 1996 година 300-километров Транскаспийски подводен газопровод, който трябва да свърже Тукменбаши с Баку, се очаква да подава годишно по 30 милиарда кубически метра туркменски газ по Южния газов коридор за Европа. [48]

Голямото безпокойство на руснаците идва от това, че с една относително малка инвестиция от около 5 милиарда американски долара доставката на природен газ от Туркмения в Турция и в Европа може да стане реалност. Застрашен е монополът на руските газови доставки за балканските страни и за Централна Европа.

Първоначално руското безпокойство не е чак толкова силно, защото след аварията на газопровода, свързващ Туркменистан и Русия през 2009 година, предизвикана преднамерено от руската страна, Ашхабад се насочва към износ за Китай, където потребностите са неограничени и руските интереси не са заплашени. Междувременно, използвайки тактиката на протакане на преговорите за определяне на морските граници в Каспийско море, Русия и Иран блокират напредъка на Транскаспийския газопровод.

Руснаците разчитат и на влиянието си върху Туркменистан чрез доставките на оръжие и военното сътрудничество, както и на откровения страх на Ашхабад, че Москва може да се намеси със сила във вътрешните му работи [48]. Примерът на анексията на Крим и на войната в Донбас е пред очите на туркменското ръководство.

Но въпреки тези страхове, проектът на Транскаспийския газопровод продължава да се обсъжда напълно сериозно.

На 7 ноември 2014 година президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган пристига в Ашхабад. Това е първото му посещение в Туркменистан като президент на Турция. Посещението е ознаменувано с цяла серия от споразумения между турски и туркменски енергийни компании за доставка на туркменски природен газ в Турция. Знаейки колко ревнив е руският съсед, лидерите на Турция и Туркмения не начертават ясно пътя, по който туркменският газ ще стигне Анадола, но на всички е ясно, че се визира Транскаспийският газопровод. [48]

На следващата седмица азербайджанският президент Илхам Алиев заявява публично, че страната му проучва маршрутите, по които азербайджанският природен газ би могъл да стигне Централна Европа. Така се стига до 19 ноември 2014 година, когато ръководителят на азербайджанската държавна нефтена компания Ровнаг Абдуллаев пристига на посещение в Туркменистан и заявява открито, че Азербайджан е готов да достави цялата инфраструктура, необходима за изграждането на Транскаспийския газопровод. За да бъде ужасът в Москва пълен, Абдуллаев хвърля във въздуха репликата, че доставките на природен газ от каспийския регион ще дадат сигурност на клиентите на компанията [SOCAR], както и на производителите на енергия. [48]

Работата е там, че новите геополитически обстоятелства „наливат вода във воденицата“ на Транскаспийския газопровод. Европа и Турция имат сериозни съмнения, доколко Русия е надежден доставчик на енергоносители. Причината естествено е кризата в Украйна. По парадоксален начин Русия сама допринася допълнително за тези съмнения, чрез анонсите си за диверсифициране на нейната експортна стратегия. Руснаците протръбяват, че вече няма да разчитат само на западните пазари и ще пренасочат усилия към Източна Азия. Западните пазари съответно реагират адекватно на тези заявления.

Наблюдатели и анализатори междувременно обръщат внимание на факта, че руското влияние в бившите страни от СССР спада, отново поради събитията в Украйна – в Крим и в Донбас. Дори Беларус, да не говорим за Казахстан, имат своите безпокойства, че „Руската пролет“ може да разцъфти и на тяхна територия. Всяка от страните от бившия СССР подлага на преоценка степента, до която се съобразява с желанията на руснаците. И колкото и предпазливи да са всички, тази промяна все повече тласка страни като Туркменистан и Азербайджан да залагат на проекти, които влизат в колизия с интересите на Русия.

Това състояние на нещата в края на 2014 година става причина руската външна политика да си изпусне нервите за пореден път, в лицето на външния министър Лавров, който заявява, че от страната му трябва да се иска мнение, ако не и съгласие по всеки един проект, свързан с Каспийско море.

На 19 ноември 2014 година Сергей Лавров публично заявява неодобрението си за Транскаспийския газопровод. Говорейки пред Руската Дума, външният министър на Русия заявява, че всяка страна има правото да си подбира икономическите партньори, стига това да не нарушава интересите на нейните съседи. След което пояснява, че проектът за доставяне на туркменски природен газ в Европа накърнява руските интереси. [48]

По това време Русия все още може свободно да се възползва от правния вакуум около Каспийско море. Отделен въпрос е, че както отбелязват политическите наблюдатели „тя има и необходимата военна сила, за да предотврати Транскаспийския проект“. [48]

Светът напрегнато следи, каква политика ще възприеме Москва – да пресече агресивно транскаспийския проект или да се интегрира в него. Руските управници имат подобна практика. Както беше отбелязано преди, когато Туркменистан и Китай построяват свързващия ги газопровод в Средна Азия, големи руски фирми построяват по-голямата част от съоръжението. [53]

Освен това, Русия успява в някаква степен, ако не друго, то поне „да държи ръка на пулса на газовата търговия в Средна Азия“, дотолкова по това време отрасловата организация на енергийния сектор в Казахстан се ръководи от член на борда на „Газпром“. Тимур Аскарович Кулибаев е „независим директор“ и член на борда на „Газпром“ от 2011 година. Едновременно с това, той е председател на Казахстанската асоциация на юридическите лица от нефтения, газовия и енергийния сектор (KAZENERGY) от 2005 година и председател на президиума на Националната камара на предприемачите в Република Казахстан (Atameken)[2].

Междувременно обаче, временният тактически съюзник на Русия – Иран, е дал своята заявка, да замести поне частично руснаците на европейските пазари на енергоносители.

***
Следва продължение…


[1] Виж: Каспийские паромы, ООО „Интер Рейл Сервис“, http://www.interrail.ru/services/paroms/kaspiyskiy_parom.php
[2] Gazprom, About Gazprom, Governing Bodies, Board of Directors, Timur Kulibaev, http://www.gazprom.com/about/management/directors/kulibaev/

Използвани източници

[44] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016
[48] Russia Keeps a Wary Eye on the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Reflections, November 19, 2014, 23:44 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/russia-keeps-wary-eye-trans-caspian-pipeline
[49] Russia: Obstructing the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Situation Report, June 12, 2014, 15:23 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-obstructing-trans-caspian-pipeline
[51] A Proposed Pipeline Lends Turkmenistan Greater Importance, Stratfor, Assessments, April 25, 2014, 09:47 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/proposed-pipeline-lends-turkmenistan-greater-importance
[53] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"