Огромното икономическо сътресение, предизвикано от пандемията COVID 19, чиито „афтършокове” тепърва ще усетим, ни задължава да преосмислим не само „Зелената сделка” но и цялостната политика на ЕС по отношение на климата и околната среда. Налице е много сериозна промяна в обстоятелствата, която налага да се погледне на нещата от съвсем друг ъгъл.
Не става дума за политиките на отделните държави от ЕС и техния механичен сбор. Става дума за цялостната, интегралната политика на континента в глобален контекст.
Не става дума за отказ от желанието да се ограничи вредното влияние на човека върху биосферата, която отдавна се е превърнала в антропосфера. Става дума за много внимателно преосмисляне на подходите и инструментите за постигане на глобалната цел.
Глобалната цел е предотвратяването на планетарна климатична и екологична катастрофа, предизвикана от безотговорна човешка дейност. Пътищата за постигането й са различни, още по-разнообразни са инструментите за това.
В момента състоянието на нещата, “State of the Art”, се свежда до това, че страните от ЕС се опитват с цялостното си поведение да компенсират безотговорното поведение на останалите. В този смисъл, най-лошата новина е, че недобросъвестните се възползуват некоректно от усилията и жертвите на добросъвестните. Образно казано, недобросъвестните смятат, че щом някой почиства, те могат допълнително да замърсяват. Това е първият голям въпрос пред европейската политика по климата и околната среда.
1. На Европейския съюз са му необходими съюзници и нова климатична дипломация.
На Европа са й нужни съюзници. Защото в областта на климата, „меката сила” на Европа не стига. На Европа са нужни съмишленици и съюзници, за да бъдат респектирани силите, които се държат безотговорно. Светът е изправен пред перспективата за непредвидим икономически и особено демографски растеж в Индия, Южна Америка и особено Африка. Усилията на ЕС ще бъдат лишени от смисъл, ако растежът в тези страни не е съобразен с глобалното климатично равновесие.
Фактът, че в цели региони и дори континенти обективно предстои много динамичен ръст на населението, икономиката и на потреблението, с още по-голяма сила поставя въпроса за нуждата от съмишленици и съюзници на ЕС по отношение на климата.
Китай и Русия показват склонност да партнират по отношение на съхраняването на климатичното равновесие, но тук става дума повече за декларации, отколкото за готовност за реални действия.
За Русия държавният бюджет, социалното развитие, отбраната и модернизацията на въоръжените свили зависят в не малка степен от добива и продажбата на въглеводороди – енергоносители.
В Китай се наблюдават изключителни диспропорции в регионалното развитие. Може да се очаква, че правителството ще насърчи развитието и в по-изоставащите региони и като цяло ще толерира нарастването на потреблението в страната, давайки по този начин „свобода на консумацията” срещу ограничаването на други свободи.
И руските, и китайските приоритети говорят, че е много по-реалистично да очакваме нарастване на брутния обем на емисиите на въглероден двуокис и на парникови газове като цяло от Русия и Китай, дори и правителствата им да демонстрират готовност за съвместна работа в областта на климатичните промени. Европейската политика на саможертва в областта на климата даже успокоява съвестта на лидерите на Русия и Китай – европейците ограничават емисиите си и по този начин им създават допълнителни „буфери”, допълнителни пространства, в които да се наместят техните производители на парникови газове.
В САЩ европейците безспорно имат работа с общество, което е разединено и поляризирано по отношение на климатичните промени. От една страна има могъщи сили – политически, научни и обществени, които споделят европейското гледище по въпроса. Но от друга страна стоят тези, които безкритично възприемат формулата “America First”, разбирайки я, като разрешение да не се съобразяват с общата кауза на борбата с климатичните промени и да оставят ЕС сам да се оправя със заплашителните перспективи, които са надвиснали.
В Южна Америка сме свидетели на поведението на бразилските власти, които още преди Тръмп стигнаха до идеята, че „никой не може да спре Бразилия да бъде велика”. Оказва се обаче, че величието на Бразилия минава през хищническа експлоатация на екваториалните гори и на територията на Амазония. Тази политика се следва, без значение дали на власт са леви политици като Лула и Дилма Русев, или сегашната власт, сочена с пръст от левицата като „крайно дясна”. И едните и другите толерират „усвояването” на територията на Амазонската джунгла, а заедно с нея и увеличаването на емисиите на парниковите газове. По ирония на съдбата, специално в Бразилия, „усвояването” на джунглата, води не само до намаляване на горския фонд и на способността за преработване на въглеродния двуокис в кислород, но и до увеличаване на емисиите на метан, който също е парников газ, поради разширяването на говедовъдството. Разбира се, на фона на щетите, причинени от обезлесяването, говедовъдството е по-малък проблем, но фактът си е факт.
Подобни тенденции, макар и в по-ограничен мащаб се наблюдават примерно и в Боливия, където също сме свидетели на обезлесяване, с цел създаване на пасищни пространства за разширяване на говедовъдството, с оглед на задоволяване на Азиатския пазар с висококачествено телешко и говеждо месо.
Абсолютната бомба със закъснител, мащабите от чието избухване са трудно предвидими, но чиято предстояща детонация е съвсем лесно забележима, е Африка. Континентът е световен лидер по демографски прираст. В Африка има огромни количества минерални ресурси, като едни находища са разработени, а много повече са „чекове, които чакат да бъдат осребрени”. И в Африка, развитието на селското стопанство причинява мащабно обезлесяване. И в Африка трябва да очакваме рязък скок на потреблението. Всичко това води до намаляване на способността на околната среда да преработва въглеродния двуокис и до увеличаване на обема на емисиите на същия, както и на метана.
Достатъчно е да бъдат погледнати данните за достъпа до електричество на градското и селското население в Африка за 2014 и 2016 година, за да се видят две неща. От една страна има устойчива тенденция на повишаване на процента на африканците с достъп до електричество. От друга страна, все още в много страни от африканския континент населението с достъп до електричество е под 50 %, като при селското население, пропорциите са още по-драстични.
С две думи – делът на хората в Африка с достъп до електричество расте устойчиво и едновременно с това, би трябвало да очакваме още по-рязкото им нарастване. Това означава единствено стремителен ръст на добива на електроенергия в Африка, а при сегашното състояние на нещата, това води и към по-голям въглероден отпечатък. [3]
Увеличаване на парниковите газове можем и трябва да очакваме и за сметка на икономическия растеж на страните, които се очаква да заместят (и вече заместват Китай) на пазара на евтината работна ръка. Тези страни, повечето от които са от басейна на Индийския океан и от Югоизточна Азия, ще осъществят значителен икономически растеж, отново по модела на Китай от вече не толкова близкото минало. Предлагайки много ниска цена на работната сила, те ще привлекат инвестиции, капитали, технологии и бизнес модели на своя територия.
Шестнадесетте държави, на които още от 2013 година се гледа като на „съвкупен” наследник на китайското икономическо чудо са: Индонезия, Филипините, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Мианмар, Бангладеш, Шри Ланка, Етиопия, Кения, Уганда, Танзания, Мексико (само някои негови щати), Никарагуа, Доминиканската република и Перу. [1] [5] Нарастването на брутния им вътрешен продукт, заедно с износа, потреблението на енергия и всичко останало вече е в ход. Това означава освен всичко друго и поредната сериозна порция парникови газове в атмосферата, изхвърлени въпреки усилията на страните от ЕС в обратната посока.
2. Сегашната парадигма на климатичната политика на ЕС, все повече доказва своята неработоспособност.
Европа трябва да осъзнае, че сама не може да спаси света, особено когато останалата част от него пречи. Европейците трябва да успеят да убедят останалите силови полюси и зони на предстоящ бърз растеж в света, че трябва да се присъединят към усилията на ЕС. Това обаче няма как да стане, ако Европа сама се превърне в икономическо джудже с действията си или просто продължи да си нанася сама икономически удари и да извършва ампутации от индустрията си с климатични аргументи. Само икономически силна Европа може да направи убедителни научните аргументи, в полза на промяна на политиката по климата на целия свят.
Освен това, сегашната парадигма на климатичната политика все повече доказва своята неработоспособност. На страните от световната общност се предлага единствено да се самоограничават и да правят жертви. Ясно е, че е много трудно да убеждаваш някого, който е в догонващо положение по отношение на икономическо развитие, жизнен стандарт, индекс на човешко развитие и прочее, че трябва да забави ход, пък дори и в името на спасението на света.
Трябва да се осъзнае и това, че колкото и сериозни научни доказателства да бъдат представяни, нито скептицизмът, нито желанието да надхитриш останалите ще изчезнат. Още по-трудно е да бъде преодолян фатализмът у хората. Няма как да се спори с аргумента, че „каквото е писано – ще стане”, “whatever will be – will be …”. Действително, едно сериозно вулканично изригване с мащаба на ерупцията на Кракатау от 26 август 1883 година или на някое от големите изригвания на вулканите в Исландия е достатъчно, за да предизвика няколко месечна или няколко годишна „ядрена зима” или дори климатични промени в средносрочен план.
ЕС, заедно с останалите световни индустриални сили, трябва да намери работещи формули, с които да убеди страните със запазени екваториални гори, да не търсят икономически растеж за тяхна сметка и едновременно с това да ги компенсира. Това означава не просто и не само механично отпускани субсидии и компенсации, а развитие на индустрии и форми на селско стопанство, които да не водят до унищожаване на екваториалните гори.
За да постигне това, ЕС наистина трябва да има подкрепата на други световни сили – САЩ, Япония, Южна Корея и страните от АСЕАН. Европа трябва да разбере, че само европейската „мека сила” не стига, че трябва да се приложи по-голяма сила, сума на няколко геополитически вектора. Не става дума за бруталност и международен натиск, в стила на колониалните времена, но става дума за много по-канализирано, съгласувано и фокусирано действие.
Не може ЕС да полага усилия за развитие на ВЕИ в Африка и едновременно с това, Русия да се опитва да продава ядрени технологии на Нигерия. Не може ЕС да спира топлоцентралите си, работещи на въглища, а едновременно с това САЩ да се отмята от подписани глобални споразумения, с аргумента, че трябва да спаси американските каменовъглени минни предприятия и захранваните от тях енергийни мощности, защото “America First”.
3. Крайната цел не се променя, подходът към нея – да.
ЕС не трябва да се отказва от крайната цел – образно казано, спасяването от всемирен потоп, при който Бог не е дал никакви указания, какво да се прави. Но ЕС категорично трябва да преосмисли пътищата, по които трябва да постигне това.
ЕС трябва да преосмисли дипломатическите си действия – и на ниво ЕС, и на ниво държави членки, където трябва да се постигне много по-голяма кохерентност.
ЕС трябва незабавно да спре лудата надпревара, в която се надбягва буквално сам със себе си, за намаляването на въглеродния отпечатък на икономиката си. Необходимо е преосмисляне на поставените срокове за декарбонизация, като е недопустимо да бъдат ликвидирани енергетиките, работещи на местни енергоносители на цели държави членки, какъвто е случаят и с България, но съвсем не само с нея.
Необходим е нов подход към проблема с климата, който да бъде както издържан от рационална гледна точка, така и вдъхновяващ и увличащ. Един от възможните пътища за промяна в това отношение е търсенето на технологични пробиви с усилия на планетарно равнище.
4. Новият подход – стратегически технологични пробиви, ползите от които да са за всички участници в процеса на ограничаване на парниковите емисии.
ЕС трябва да търси стратегически технологични иновации, които да бъдат реална и работеща алтернатива на сегашния недопустимо припрян и в много отношения административен и механичен подход. Приказките за „честен преход” в условията на декарбонизация не са нещо повече от добри намерения, които няма да се изпълнят. Подобни радикални преходи, без голям брой губещи не може да има и страните от Централна и Източна Европа знаят това най-добре.
Затова, трябва да се мобилизират интелектуалните – научни, технологични и инженерни ресурси на континента, които да предложат реални технологични алтернативи на сегашния подход към „Зелената сделка”.
От изключително значение е в този момент ЕС да проведе поредица от мозъчни атаки, при които да се генерират различни идеи за технически решения, които да предложат реалистични алтернативи на досегашните начини за добиване на електроенергия. Това не изключва иновации при използуването на традиционните горива по по-екологичен и по-рентабилен начин.
Става дума не за стандартните обсъждания и съгласувания, които редовно се провеждат в ЕС. Става дума за истински мозъчни атаки, с участието на учени от „предния край на науката”, на иновационни предприемачи, които желаят да рискуват в едно голямо усилие за свръхтехнологичен скок в енергетиката и на политици с усет, които биха се ангажирали с осигуряването на институционална подкрепа за преориентиране на „зелените политики” на ЕС.
Дискусията трябва да обхване целия възможен спектър от подходи – от възможностите за производство на електроенергия с космическо базиране, до възможностите за нови начини за използуване на фосилните горива, в това число и на ниско калоричните лигнитни въглища, чрез въвеждане на нови технологии или чрез усъвършенстване и използване на вече експлоатирани такива, като изгарянето на въглищно – водни суспензии през мазутните горелки на съществуващите ТЕЦ.
5. Съчетаване на разширеното изграждане на ВЕИ от ново поколение с развитието на водородната икономика – разрешаване на проблема, че не може да се получава базов товар от ВЕИ.
Решенията могат да се търсят в различни посоки. Една такава посока е продължаване на развитието на Възобновяемите енергийни източници, но не с досегашните крайно неудачни финансови схеми. От няколко години, себестойността на електроенергията, произведена от новите поколения фотоволтаици е по-ниска от себестойността на електроенергията, произведена от АЕЦ. Тоест, развитието на ВЕИ не се нуждае от грантове, субсидии и други непазарни подаръци, а от добре организирано и насърчаващо бизнеса кредитиране.
Големият проблем с ВЕИ, каквито и да са те, е, че с някои изключения (ветровите централи в Балтийско море, където вятърът духа непрестанно) те не могат да създават така наречения „базов товар”. Едновременно с това, в момента има горна граница на мощността, която може да се включи в паралел на дадена електроенергийна мрежа, поради простия факт, че има горна граница на потреблението. Тук е ключовият технологичен въпрос – стратегическата технологична иновация би било откриването на начин за съхраняване на електроенергията, произвеждана от ВЕИ, а и от други източници над необходимата мощност.
До момента подобни решения (в това число и в България) са търсени в посока на така наречените помпено-акумулаторни ВЕЦ (ПАВЕЦ), каквато е и нашата ПАВЕЦ „Чаира”. Това са централи, при които при излишък на електроенергия на височина се изпомпва вода, с която в условията на недостиг се произвежда електроенергия, за сметка на кинетичната енергия на пускането й от голяма височина и задвижването на съответните водни турбини. За съжаление, възможностите на такива централи са ограничени, а и местата, където биха могли да бъдат изградени, също са ограничени.
Би могло обаче, да се потърси съчетаването между продължаващото изграждане на ВЕИ и развитието на водородната икономика. В момента в масовото съзнание използуването на водородното гориво е свързано най-вече с идеята за замяна на въглеводородните енергоносители (бензин, дизел, природен газ) при автомобилите с водород. Това се оказа трудна техническа задача и определено се забави във времето. Изследвани ли са достатъчно възможностите за изграждане на топло-електрически централи (ТЕЦ), работещи на водородно гориво?
Водородът за тези ТЕЦ би могъл да се осигурява за сметка на използуването на електроенергия, произведена от ВЕИ над необходимата мощност, изискуема за обичайните битови и индустриални консуматори. Водородът се произвежда чрез електролитна дисоциация на водата. При излишък на електроенергия, вместо да се изключват ВЕИ мощности, би могло да се произвежда водород за работещите на водородно гориво ТЕЦ. По този начин, без всякакво преувеличение се създава възможност да се „съхранява на склад” произведената над необходимата мощност електроенергия. Складът са водородното и кислородното стопанство на съответните ТЕЦ, работещи на водородно гориво.
Когато има недостиг на мощност, водородните ТЕЦ се включват в паралел, като се осъществява просто изгаряне на водорода – окислителен процес с нулеви вредни емисии и парникови газови. Просто обратно се произвежда вода, като централата работи като обичайната ТЕЦ, но загряването на котлите става с водородно гориво, а не с традиционните фосилни горива.
Практически ролята на водородните ВЕЦ ще бъде същата като на ПАВЕЦ, но поне теоретически, в географски план има много повече възможности за изграждане на водородни ТЕЦ, отколкото ПАВЕЦ. Едновременно с това, наличието на достатъчно водородни ТЕЦ с мощности за производство на водород и кислород за сметка на електролитната дисоциация на водата, би дало възможност за рязко вдигане на мощността от ВЕИ, които могат да бъдат включвани в паралел на електроенергийната мрежа.
Несъмнено, при този подход трябва да се постави ударение върху иновациите и развойната дейност в посока на нови, иновационни, още по-производителни и с по висок КПД възстановяеми енергийни източници от всякакъв тип. Разбира се, по редица причини (най-вече възможността за изключително широкото им разполагане и използване в градска среда), фотоволтаиците от ново поколение ще бъдат особено предпочитани, но и останалите видове ВЕИ трябва да бъдат използувани в зависимост от географския и технически контекст.
Също така, необходимо е изключително ускорено разработване на технологии за подгряване на котли на база на изгарянето на водород. Технологиите за съхраняване на водорода и кислорода отдавна са факт и са в експлоатация. Много предприятия, в това число и в България имат функциониращи водородни и кислородни стопанства.
Несъмнено, подобни водородни ТЕЦ трябва да бъдат разположени до постоянни водоизточници с голям дебит, съвсем както АЕЦ, с тази разлика че при АЕЦ водата е необходима за охлаждане, докато тук ще бъде използувана за прозивдството на горивото (водорода) и окислителя (кислорода). Така например, при налична технология за производство на електроенергия на база на водородно гориво, площадката на АЕЦ „Белене” би могла да бъде идеалното място за осъществяване на подобен проект.
Би могъл да бъде разгърнат инвестиционен проект, при който капиталът за изграждане на обекта да бъде набран на фондовата борса от публично дружество, в което държавата да участвува с апорт на площадката с всички направени на нея подобрения – антисеизмична баластрена възглавница с голяма дълбочина, подведени към обекта транспортна и енергийна инфраструктура (ж.п. линия; автомобилни пътища и далекопроводи), огромен бетонов възел и други.
Бележка на автора: Първообразът на този текст е използуван широко за изработването на становището на Икономическия и социален съвет на Р. България на тема: „Европейската зелена сделка – икономически, социални и екологични предизвикателства и възможни решения за България”, по което, авторът е официално привлечен за експерт на ИСС.
Следва продължение…
***
[1] Дечев, Теодор, 12 без 5 за шивашката промишленост. Дано не ги стигнем етиопците, Институт за устойчиво икономическо развитие (ИнУИР), 03 юли 2019 г., http://www.ised.bg/12-%d0%b1%d0%b5%d0%b7-5-%d0%b7%d0%b0-%d1%88%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d1%88%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%bc%d0%b8%d1%88%d0%bb%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%b4%d0%b0%d0%bd%d0%be-%d0%bd/
[3] Africa-EU Energy Partnership. Status Report Update: 2016. A mid-term report on progress, achievements and future perspectives; Report prepared by: Jon Marks (lead author), David Burles (maps and graphics), Mark Ford, Dan Marks, David Slater; Published by: European Union Energy Initiative Partnership Dialogue Facility (EUEI PDF), Eschborn, May 2016, page 16 – 17.
[5] Friedman, George, The Post-China 16: Identifying China’s Successors, July 30, 2013, 09:02 GMT, On Geopolitics, Stratfor Worldview, https://worldview.stratfor.com/article/pc16-identifying-chinas-successors
