Международните икономически санкции не доведоха до всички очаквани резултати и след две години война в Украйна политическата власт не изглежда да е разклатена. Поне засега, коментира Ан Льо Юеру* за alternatives-economiques.fr**…
Близо две години след руската атака, войната в Украйна изглежда се превръща в дълготраен конфликт. Контраофанзивата е в застой; военният капацитет на Русия, особено отбранителният, вероятно е бил подценен; след Унгария, втора членка на Европейския съюз, Словакия, застава на страната на „диалога“ с Русия на Владимир Путин.
Съмнението относно шансовете на Украйна за победа се засилва допълнително след изместването на медийното и дипломатическото внимание към Близкия изток и се насажда все повече в западното обществено мнение. На това съмнение, което толкова тревожи украинците, залагат руските лидери, убедени, че времето е на тяхна страна.
Въпреки безпрецедентното внимание, което Украйна получава от Запада след февруари 2022 г., независимо дали да подчертае съпротивата на нейните въоръжени сили, решимостта на лидерите ѝ или капацитета за мобилизиране на обществото, всички погледи са насочени към Русия, когато става въпрос за търсене на опорни пунктове за разрешаване на конфликта или за установяване на нов геополитически баланс. Отслабен ли е значително режимът на Владимир Путин и по какъв начин от агресията, която той предприе в Украйна?
Въпреки че оставаме изключително предпазливи по отношение на анализите, направени отвън и при наличието на твърде непредсказуеми обстоятелства, можем да хвърлим определена светлина около три основни аспекта.
Още от първите дни на войната през 2022 г. западните страни наложиха безпрецедентни санкции срещу руската икономика, въпреки че няколко пакета от мерки вече бяха приети след анексирането на Крим през 2014 г., без да доведат до очакваните резултати. Предназначени да засегнат преди всичко стратегическите сектори на руската икономика и основните олигарси, тези санкции, при липсата на пряко „съвоюване“ на фронта, представляват, наред с доставките на оръжия, основния лост за действие на европейските лидери и политико-дипломатически и икономически инструмент.
Твърде умерено икономическо отслабване
Брутният вътрешен продукт (БВП) на Русия спадна с малко повече от два пункта през 2022 г., от 2023 г. той може да започне да се покачва отново. Търсенето на нови източници на енергия или на нови доставчици на въглеводороди от страните клиентки на Русия показва, че към момента не можем да минем без руския газ. Страните от „Глобалния Юг“, и в частност големите нововъзникващи икономики, са новите пазари за Русия и една структурна „русификация“ на икономиката (заместване на вноса, пренасочване към вътрешния пазар и т.н. ) се наблюдава вече от няколко години.
Що се отнася до конфискациите на личната собственост, държана от олигарсите на Запад, макар че налагането на запор върху луксозни вили и яхти може да влезе в заглавните страници на вестниците, те не доведоха до очаквания бунт в бизнес средите.
Несъмнено е твърде рано да се направи изводът, че една политика, чиито ефекти са много трудни за измерване, е претърпяла провал. Структурните проблеми с финансирането или прекъсванията на доставките в някои високотехнологични сектори могат да станат критични за Русия. Но за това е необходимо санкциите да не бъдат заобикаляни чрез внос през трети страни, чрез незаконни снабдителни вериги или просто да не бъдат компенсирани чрез снабдяване от приятелски страни като Китай и Индия.
Московчани с гордост посочват, че след паниката и спекулациите от първите седмици, когато старите модели лаптопи се продаваха на „златни“ цени, и като изключим затварянето на Ikea и няколко други големи вериги, животът въобще не се е променил в една столица, чийто кмет беше преизбран с голямо мнозинство през септември 2023 г. и не спира да инвестира в градоустройството и в нова транспортна инфраструктура.
Разбира се, 13-те милиона жители на руската столица не са цяла Русия, но преди всичко жителите на големите градове са тези, които могат да бъдат най-чувствителни към промените в начина на живот, предизвикани от санкциите.
Освен това част от руската опозиция в изгнание настоява за частично вдигане на санкциите срещу някои бизнесмени, които се обявиха против войната, и се опитва да убеди западните лидери, че само разделение в рамките на руския елит би могло да минира отвътре режима на Владимир Путин и да сложи край на войната в Украйна. Въпреки че някои олигарси, които напуснаха Русия, заеха позиция срещу войната, това движение остана ограничено и е трудно да се оцени значимостта на този аргумент в средносрочен аспект.
Политическата система остава твърде силна
Следователно трябва по-скоро да си зададем въпроса за източниците в основата на политическата и институционална стабилност на режим, чиято природа е била обект на безкрайни дебати в продължение на години. Русия отдавна има само формални демократични атрибути. Така изборите, които се провеждат са без реална конкуренция, а техните резултати са силно изкривени. Въпреки това те продължават да определят политическия живот, включително и когато правителството организира местни избори в окупираните територии на Украйна, които далеч не са изцяло под негов контрол.
Както във всеки авторитарен режим, тези избори имат за цел да тестват доброто функциониране на административните машини и да осигурят лоялността на държавните служители, както и да утвърдят авторитета на избраните пред общественото мнение или съюзническите страни. Това ще се случи отново и по време на президентските избори, насрочени за март 2024 г.
Така в една съвкупност от ограничена лоялност, реални репресии и предоставени, но оставащи под контрол привилегии, може да се разбере политическото и икономическо функциониране на Русия, тази „вертикала на страха“, както я описва в наскоро издадена си книга Жил Фаварел-Гаригес. През годините „диктатурата на закона“, наложена от началото на 2000-те години, за да се преустанови автономията на регионалните лидери, се превърна в истинско „инженерство на сплашване“, засягащо държавните служители и независимите институции като правосъдието и полицията, но и всички, които имат взаимоотношения с тях.
Друга страна на същия медал е, че режимът не се колебае да прехвърли отговорностите си върху областните управители, които да изгорят като „бушони“, ако се окаже, че в работата им има сериозни недостатъци, например днес при мобилизацията за войната или утре по отношение на сигурността в граничните райони на Украйна, където от местните органи се изисква да сформират свои собствени подразделения за отбрана.
През юни 2023 г. режимът сякаш се разклати за няколко часа, по времето на неуспешния бунт на шефа на частната военна компания Вагнер Евгений Пригожин, който участваше във военните операции съвместно с руската армия, но след това стана открито критичен към режима. Бързо убеден, че няма да успее да подкопае основата на сплотеността на армията, дори сред своите привърженици, Пригожин беше принуден да отстъпи.
Смъртта му при експлозията във въздуха на неговия самолет няколко седмици по-късно бележи края на този опит за подкопаване на режима, който излезе от него още по-силен. Разбира се, беше рисковано напрежението да излезе наяве, но изборът да не се реагира брутално срещу бунтовниците изглеждаше по-скоро като плод на мъдрост, за да се избегне гражданска война, отколкото проява на слабост.
Между компромисите и несъгласието
В условията на една такава затворена система, основана на отношения на господство, по-сложни и комплексни от репресиите като такива, дори ако те стават все по-осезаема реалност, особено след февруари 2022 г., може ли руското общество да намери някакви форми на съпротива и дали то иска да се съпротивлява?
Отношението на общественото мнение предизвика множество дебати от началото на войната. Някои отхвърлиха с лека ръка социологическите проучвания, даващи 80% подкрепа за „специалната военна операция“ и за президента Путин, твърдейки, че едно общество, жертва на такива репресии, не би се осмелило да покаже несъгласие, което обаче мълчаливо се споделя от много хора. Други критикуват едно структурно апатично общество, което отчасти възприема империалистическия дискурс на ръководството, с една дума е активен или пасивен съучастник… Между тези две крайни позиции трябва да бъде направен един по-нюансиран поглед.
В края на септември 2023 г. Иля Яшин, опозиционер, осъден на осем години и половина затвор за изобличаване на военните престъпления в Буча, написа в статия в Le Monde, че „истинската Русия“ е в затвора. Но кой би могъл да претендира за монопола върху представянето на предполагаемата „истинска Русия“ в условия, в които функционирането на институциите, работата на медийната пропаганда, пренаписването на историята са създали множество „сиви зони“, съставени от премълчавания, съгласия и компромиси, които затрудняват дори неравнодушните да изразят ясно несъгласието си?
Разбира се, такива хора съществуват, които имат честта да изразят ясно позицията си, въпреки заплахите, които за някои означават затвор. Наред с големите фигури зад решетките като Алексей Навални, Владимир Кара-Мурза и Илия Ячин, хиляди анонимни хора се опитаха през първите дни да излязат на улицата. Но, изправени пред засиващата се репресия, те преминаха към по-дискретни форми на действие: полагаха цветя пред паметника символ на Украйна в Москва всеки път, когато нова бомбардировка засягаше цивилни граждани, помагаха на украинците да избягат от окупираните територии към Европа през Русия, издигаха цветовете на Украйна, отказваха да преподават пропагандни уроци в училищата.
Някои, рискувайки повече, подпалваха военни коменданства. Но също имаше ученици, които осъждаха учители, защото не искаха да преподават уроци по патриотизъм или учители да осъждат своите ученици…
Ако не е в затвора, в чужбина ли е „истинската Русия“? Десетки, може би стотици хиляди руснаци напуснаха страната си през февруари и след това през септември 2022 г., бягайки от мобилизацията, задушаващата атмосфера на официалния патриотизъм или риска от влошаване на икономическа ситуация. Те формират една емиграция, невиждана от времето на революцията от 1917 г.
Мнозина продължават да участват в доброволни акции в подкрепа на руското гражданско общество или на украинците, или в различни опозиционни групи в изгнание, която се опитват да се обединят. Задачата пред политическите представители на тази опозиция, привърженици на Алексей Навални или „либерали“, нареждащи се зад бившия олигарх Михаил Ходорковски, е колосална.
Тихо, на фона на тези дебати, друг въпрос започва да се оформя. Дали Русия в сегашните си граници все още има бъдеще и дали войната в Украйна не показва, че е дошло времето за вътрешна „деколонизация“, която не се състоя през 1991 г.?
*Ан Льо Юеру, социолог, преподавател по славистика в университета Париж-Нантер, изследовател в Института за социални науки
**Превод Георги Саулов
