Малко теми са били анализирани толкова внимателно, колкото балансът работа-личен живот. Походът към постигането на това тайнствено състояние доминира дискусиите около темите за изграждане на кариера от много години, най-вече при работещите родители. Концепцията за този баланс е представена като нещо, което трябва да се постигне. Когато тази цел е осъществена, можем да се потупаме по рамото и да си кажем, че официално сме успели работещи хора от 21 век.
Проблемът идва с това, че често си казваме, че ще работим по 8 часа на ден, а в останалите 8 ще успеем да отделим време за семейството, хобита, тренировки и всичко останало. Формулата на пръв поглед е лесна, но на практика не е точно така. И това е научно доказано – учените приканват да спрем да мислим за баланса работа-личен живот като успех, който или успяваш да постигнеш, или не. Вместо това, те предлагат да се гледа на този баланс като на продължително упражнение, което изисква бдителност, самосъзнание, и навременни корекции.
В научно изследване от миналата година, цитирано от БиБиСи, Йоана Лупу от Бизнес училището ESSEC във Франция и Майра Руиз-Кастро от Университета в Роехамптън, Великобритания, показали, че балансът работа-личен живот е цикъл, а не постижение. В изследването участвали хора на средна възраст с поне едно дете, работещи на средни или високи управленчески позиции, като учените открили, че само около 30% от мъжете и 50% от жените опитват да слагат ограничения върху работното си време. Останалите работели повече от необходимото, защото смятали, че това се изисква, за да си успял. Лупу и Руиз-Кастро открили, че хората, които отказвали да работят извънредно, имали подобна стратегия за постигане на баланса работа-личен живот, разделена на пет основни стъпки.
Първата стъпка била да развенчаят мита, че един професионалист трябва изцяло и само да се фокусира върху работата. Вместо това, те търсели отговори на въпроси като „Какво в този момент ми носи напрежение?“.
Второ, след като намирали причината за стреса, те се фокусирали върху емоциите, които той им носи, например раздразнителност, тъга, и други.
Трето, те променяли приоритетите си, като се питали „Наистина ли си струва да работя извънредно, ако това ще намали времето, прекарано със семейството ми?“.
Четвърто, те разглеждали алтернативите – „Мога ли да променя нещо в работата, за да вместя новите приоритети във времето, с което разполагам?“.
И пето, те прилагали промените, като питали работодателите си дали е възможно да имат повече гъвкавост в работата, или като не се нагърбвали с нови работни проекти.
Този 5-степенен процес е нещо, което всеки може да опита. Изследователите казват, че осъзнаването на собственото ни емоционално състояние е ключа към намиране на това, какви промени трябва да се направят, за да сме успешни и в работата, и в личния ни живот. Те твърдят, че постигането на баланс е постоянен процес, който не зависи от простото разделение на деня между работата, фитнеса, децата, домашните задължения и други. Защото дори да успеем да разделим поравно часовете от деня, ако емоционалните източници на стрес ни тормозят отвътре, ние няма да изпитваме удоволствие от времето прекарано вкъщи – въпреки че тялом сме у дома, ние ще продължаваме да мислим за неща от работата.
Намирането на подобен баланс обаче не е непременно нещо, с което трябва да се справяме сами. Изследване на Ерин Кели, професор в Университетът по Технологии в Масачузетс, показва, че ръководителите играят важна роля за създаването на по-добра работна среда за служителите си. Кели показва, че работниците в компании, чиито мениджмънт се грижи за осигуряването на по-добър баланс и предотвратяване на преумората, са с по-ниски нива на стрес и било по-малко вероятно да напуснат работата си.
„Балансът работа-личен живот се смята за задължение на индивида, затова много хора мислят, че сами трябва да се справят с „лудницата в работата“, казва Кели. Но фирмите трябва да се замислят за изискванията, които имат към работниците си. „Коренът на проблема не е смесването на работата с личния живот. Проблемът идва от това, че имаме нереалистични идеи за това, какво се изисква от нас в работата“. Ако работното място не е среда, в която балансът работа-личен живот е постижим, всички наши усилия да постигнем такова равновесие биха били напразни.
