Представяме шестата част от монографията на доц. д-р Теодор Дечев под общото заглавие „Азербайджан и Туркменистан на газовата шахматна дъска“
В тази монография е разгледан процесът на динамични геополитически и геоикономически промени в Закавказието и в Средна Азия в контекста на диверсификацията на експортните пазари на енергоносители на Азербайджан и Туркменистан. Разгледана е ролята на завършването на газопроводите TANAP и TAP, с което Южният газов коридор стига от находището „Шах Дениз ІІ” до италианското пристанище Бриндизи. Разгледано е финансирането на изграждането на TANAP, както и политическата и икономическата помощ от страна на ЕС и на САЩ за него.
Идентифицирани са интересите на участниците на „газовата шахматна дъска” в контекста на изграждането на Южния газов коридор и на перспективата да се изгради ТрансКаспийски газопровод, който да го свърже с находищата на Туркменистан. Анализиран е провалът на търговската политика на Руската Федерация в търговията с природен газ с Туркменистан в периода 2009 – 2019 година и новата роля на Китай като потребител на въглеводороди от находищата в страните от Средна Азия.
Посочен е миротворческият ефект от построяването на газопровода Тукменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай и от строежа на газопровода TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия). Подробно е разгледан въпросът за съществуващите рискове и възможните заплахи по цялото трасе на Южния газов коридор (от Азербайджан до Италия) в контекста на възможността да бъде свързан с находищата на природен газ в Туркменистан.
Този анализ е тясно свързан с историята на „Туркменския гамбит” – противопоставянето на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа, както и на борбата на Русия и Иран срещу построяването на ТрансКаспийския газопровод. Откроена е ролята на ЕС в насърчаването на строежа на ТрансКаспийския газопровод и новата му политика в страните от Средна Азия. Анализирана е синергията между стратегическия интерес на ЕС от строителството на ТрансКаспийския газопровод и търговския интерес на Китай от участие в строителството му.
Специално място е отделено на рисковете и заплахите, произтичащи от неприключилия конфликт между Армения и Азербайджан. Анализирани са и превантивните мерки, взети от азербайджанското правителство за смекчаване на евентуалната свръхреакция на Русия от загубата на монопола на газовите доставки в Югоизточна Европа. Очертани са дипломатическите и икономически маневри на Азербайджан, като специално внимание е отделено на сътрудничеството между азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR и държавната руска компания ОАО „НК Роснефт”.
Продължение на „Иранските газови амбиции – нова грижа за Москва“
Описаната накратко сага около завързването на „Гордиевия възел“ около Транскаспийския газопровод, показва нагледно, че нищо на този свят не остава без последствие. Русия напомпа мускули и анексира Крим, с което властта в Москва си спечели няколкогодишните овации на народните маси. Успоредно с това беше направен неуспешен опит за връщане на Украйна в руската орбита по военен път.
В съчетание със спомена от войната на Русия срещу Грузия от 2008 година, тези факти предизвикаха особена загриженост не само сред политиците, но и сред индустриалните потребители на природен газ в Европа, които съвсем правилно предвидиха, че ставащото ще предизвика сериозни проблеми с трансфера на руски газ през Украйна.
От друга страна, неразумната политика на Русия по отношение на Туркменистан и неправилната оценка на ситуацията, довежда до скъсване на туркменско–руската търговия – процес започнал през 2009 година и достигнал своята кулминация през 2016 година с пълния отказ на руската страна да купува туркменски природен газ.
Действията на руската страна, в частност на „Газпром“, не доведоха до „дисциплиниране“ на властта в Ашхабад, както без друго са очаквали в Москва, а до ускорена еманципация на Туркменистан от парадигмата, че Русия е единствен партньор в газовата търговия на страната. Стигна се до реална диверсификация на износа на природен газ от страна на Туркменистан – огромен износ за Китай, износ за Иран, строителство на газопровод за Афганистан – Пакистан и Индия и в крайна сметка – завръщането на Русия на туркменския газов пазар през 2019 година, но вече с несравнимо по-малки количества.
Тъй като „апетитът идва с яденето“, провокираната от руската страна диверсификация на туркменския износ на природен газ и предизвиканите пак от руската страна колизии с транзита на руски газ през Украйна, доведоха Ашхабад до идеята, че може и трябва да излезе на европейския пазар на енергоносители.
Това намерение, възкресява проекта за предложения още през 1996 година Транскаспийски газопровод, който да свързва град Туркменбаши (Красноводск) в Туркменистан с град Баку в Азербайджан. Тъй като Южният газов коридор, свързващ азербайджанското находище на природен газ „Шах Дениз ІІ“ с газовия пазар в Югоизточна Европа е завършен вече до Албания и Южна Италия чрез Транс-Адриатическият газопровод, за Туркменистан става естествено изкушението да се включи в подаването на природен газ по него.
Това се улеснява от факта, че газопроводът на Южния газов коридор, може без проблеми да подава освен сегашните 16 милиарда кубически метра газ годишно, още 30 милиарда кубически метра от суровината. Естествено, при проектирането на Южния газов коридор са имани пред вид точно ресурсите на Туркменистан, страната която има четвъртите по обем признати запаси на природен газ в света.
Възможните технически решения за свързване на Туркменистан с Южния газов коридор са две. Едното е свързване със сухопътен газопровод, който да преминава през Иран. Пречка за това са санкциите, наложени на Иран и най-вече изострянето на обстановката от страна на президента Тръмп, който торпилира така наречената „ядрена сделка“. Освен това, планинските вериги от азербайджанската граница и опасващи цялото южно крайбрежие на Каспийско море, представляват много сериозна пречка, която би оскъпила евентуален газопровод през Иран. Въпреки това, Иран продължава да лансира идеята за използване на неговата газопреносна мрежа и газови терминали от съседните държави, в това число и от Туркменистан.
Другото техническо решение е свързано с изграждането на подводния Транскаспийски газопровод. Това решение ще бъде с дължина само от 300 километра, няма да бъде особено скъпо (въпреки квалификациите в туркменистанския печат, че става дума за грандиозен проект) и има силна политическа подкрепа. Транскаспийският газопровод се подкрепя активно от ЕС и от САЩ. Естествено, негови привърженици са и регионалните фактори Азербайджан и Туркменистан. Лошата новина е, че проектът има и могъщ противник – Русия. Тя не желае да допусне свободна търговия на природен газ между страните от ЕС и Туркменистан, въпреки че загубва позициите си на туркменския газов пазар изцяло по своя собствена вина.
Противник на Транскаспийския газопровод е и Иран, но не защото не иска да допусне трансфер от Туркменистан до ЕС, а защото Техеран желае да осъществява този трансфер през собствената си газопреносна мрежа. Това прави Русия и Иран тактически съюзници по този въпрос, но всеки може да различи генералното противоречие в позициите им. Русия иска да препродава за своя сметка и печалба туркменския газ или просто да блокира достъпа му до европейските пазари към които е изключително ревнива, а Иран просто иска да спечели търговски и геополитически изгоди, участвайки в доставянето на туркменския газ до пазарите на ЕС.
Тактическият съюз на Русия и Иран успява да забави осъществяването на проекта за Транскаспийски газопровод кажи-речи с 23 години, но развитието на събитията от последните няколко години, вещае напредък на Транскаспийския газопровод. Причините за това са поне две.
Едната е рязкото активизиране на ЕС, който създаде своя Делегация в Ашхабад и ясно заяви, че иска да финансира изграждането на Транскаспийския газопровод.
Другата причини е включването на китайска компания в консорциум, който води преговори за осъществяване на проекта. Появата на европейско–китайски консорциум, който иска да изгради Транскаспийския газопровод може да се разглежда като преломна точка, след която вероятността Туркменбаши и Баку да бъдат свързани нараства с рязък скок.
Тук вече възниква въпросът, каква ще бъде реакцията на Русия. Този въпрос се задава от азербайджанските медии още от 2018 година, след срещата между Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев в Ашхабад. [44] Що се отнася до лидерите на Азербайджан и Туркменистан, те със сигурност си го задават много по-отдавна. И едните, и другите знаят от опит, че руското ръководство никак не обича да губи, а също така не се задоволява с частични компенсации. Последното е добре известно в Ашхабад, а и в Киев.
Едната възможна стратегия на Русия е по чисто пазарен път да се опита да изкупува туркменския природен газ и да не допуска да има свободни количества газ, които Ашхабад да прехвърля към Европа чрез Южния газов коридор. Действително, такава е била политиката до 2009 година, когато Русия обърква генерално газовата си търговия с Туркменистан. Ако през 2009 година Русия е купувала около 40 милиарда кубически метра природен газ от Туркменистан, през 2019 година тя купува много по-скромните 5,5 милиарда кубически метра.
Освен това, до 2009 година, туркменската страна е продавала природния си газ на много изгодни цени и реекспортът му за Европа не е бил никакъв проблем за руснаците. Днес обаче нещата изобщо не стоят така, макар че се смята, че руснаците могат да имат някакви ценови резерви, за да подбиват цената на доставките по Южния газов коридор. Пък и дъмпингът не може да трае вечно – на Русия й трябват средства за „връзване“ на бюджета и особено за поддържане на военния й бюджет.
Всички тези съображения водят до доста плашещия извод, че Русия може да прибегне и до други средства за саботиране на износа на природен газ от Туркменистан за Европа. Тези „други средства“ на първо място могат да бъдат насочени към провалянето на износа от Туркменистан като търговски сделки, както и към „по-грубо“ блокиране на изграждането на Транскаспийския газопровод.
За второто, Русия има необходимите технически и да си го кажем – военни средства. Каспийската флотилия на ВМФ на Русия е основно превъоръжена, като по официални данни 85 на сто от корабите и плавателните съдове в нея са нови. [46] Освен това, флотилията демонстративно беше пребазирана от най-северната точка на Каспийско море – Астрахан (при делтата на река Волга) в пристанищата Махачкала и Каспийск в Дагестан – в непосредствена близост до Азербайджан и недалеч от Туркменистан.
Разбира се, не бива да се изключват сценарии, при които да се направят опити за рязка промяна в политическото ръководство на Туркменистан. Такива опити биха могли да стъпят на факта, че сегашният държавен лидер, Президентът Бердимухамедов не принадлежи към най-могъщия клан сред туркменското население – кланът Мари. На тази основа биха могли да се изпробват различни провокации.
Би могло да се направи опит за провокиране на конфликт между Туркменистан и Узбекистан, който да доведе до промени в политиката или направо в политическото ръководство в Ашхабад. Враждата на Туркменистан с Узбекистан беше станала пословична при режима на Ниязов до 2006 година, но днес нещата са значително променени. Въпреки това, подобен сценарий също не бива да се отписва.
Един от големите въпроси е до каква степен Китай се е ангажирал в Транскаспийския газопровод. Дали става въпрос за чисто бизнес интерес и желанието на една китайска компания да спечели от изграждането на едно сложно съоръжение, или държавата Китай е поставила изграждането на газопровода сред геостратегическите си интереси. Последното съвсем не е невъзможно, защото Транскаспийският газопровод може да играе роля в общата транспортна стратегия на Китай, известна като „Един път – един пояс“ или като Великият път на коприната.
Ангажирането на Китай с проекта може да се окаже „застрахователната полица“ на президента Бердимухамедов, но това не означава, че тогава не могат да възникнат „проблеми“ по цялото протежение на Южния газов коридор. Злонамерени противници на коридора могат да използват различни невралгични точки по него.
На първо място, силно уязвим е участъкът от Южния кавказки газопровод (SCP) на територията на Грузия. В Грузия има хронична политическа нестабилност, както и две самообявили се държави (Абхазия и Южна Осетия), които не са признати от световната общност, но за сметка на това са признати от Русия. Отделно е възможно да се търси дестабилизация в автономната република Аджария, където различни инструменти на „хибридната война“ насаждат омраза между грузинци, аджарци и турци още от преди войната между Русия и Грузия.
Възможно е да се направят опити и за общо-политически сътресения в Грузия, които да станат повод за различни форми на намеса, които да доведат до спиране на газопровода.
На второ място, колкото и невероятно да звучи, уязвимо е последното звено по пътя преди Италия – територията на Албания. Вярно е, че Албания е членка на НАТО и това в значителна степен повишава и нейната вътрешна безопасност, но въпреки това спомените за неколкократните безредици в Албания, съвсем не са отшумели. След тях можем да откроим безредиците от 1996 – 1997 година, когато страната беше буквално разтърсена от конфликти по осите „геги срещу тоски“, „север срещу юг“ и „демократи срещу“ социалисти. В Албания винаги има рискове от кланови конфликти, както и по оста на двата „субетноса“ – гегите на север и тоските на юг. Опитът от предишни конфликти и безредици в Албания сочи, че населението много бързо се сдобива с дългоцевно, бойно оръжие и рисковете от жертви и кръвопролития не са малки.
Не е невъзможно и провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан. Този сценарий е изключително удобен за руската страна. Регионът се дестабилизира, дебитът на газопровода намалява или дори спира подаването на газ (примерно от съображения за безопасност), а главният заинтересуван от конфликта може дори да се яви в ролята на миротворец.
На последно място бихме могли (наистина с малка вероятност) да разглеждаме възможността от провокиране на безредици в Западна Тракия, в района на Комотини (Гюмюрджина) и Александруполис (Дедеагач). Там, макар и много малко вероятно, биха могли да се провокират сблъсъци (или пък да се прикрият диверсии, извършени от други хора) на база на спорадичното недоволство на местното население, изповядващо исляма от едни или други действия на гръцките власти.
Възможен е сценарий и за диверсии, извършени под „чужд флаг“ – примерно саботажи по газопровода, легендирани като действия на някоя от глобалните терористични ДЕЗорганизации – Ал Кайда или Ислямска държава.
Колкото и малко вероятни и трудни за осъществяване да изглеждат изброените сценарии или поне някои от тях, не бива да забравяме, че прокарването на някакви линейни обекти от стратегическата инфраструктура – нефтопроводи, газопроводи и други такива, много често активизира съществуващите етнически конфликти на територията по трасето им. Един от класическите примери е случаят с трасето на китайските паралелни газопровод и нефтопровод, прокарани през Мианмар (Бирма) от пристанище на Бенгалския залив до град в Южен Китай. Свидетели сме на много интересна активизация на различните етнически милиции в Мианмар (около 30 на брой), като финансирането им идва буквално от всички заинтересувани страни – велики сили и регионални фактори.
Бел. ред. – към всичко от горепосоченото трябва да добавим и военния конфликт между Азербайджан и Армения, разгледан подробно в монографията на доц. Дечев. Тази част няма да публикуваме, тъй като анализът е по-скоро в полето на международната сигурност, но „зад завесата“ надничат и потенциалните икономически и геополитически рискове от военните действия.
***
Следва продължение…
Използвани източници
[44] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016
[46] Каспийская флотилия на 85% оснащена новыми кораблями и судами, Министерство обороны Российской Федерации (Минобороны России), Прес-служба Южного военного округа, 22.01.2016, 13:48, https://function.mil.ru/news_page/country/more.htm?id=12074209@egNews#txt
