Икономическата наука е призвана да се справя със своеобразен парадокс на мисленето. На първо място тя се стреми да обясни протичащите икономически събития и явления, да установи определени действащи закономерности. Това е познавателната същност на икономическата наука. Само по себе си познанието представлява предизвикателство за мисълта и оправдава положените интелектуални усилия. Такъв познавателен характер имат например астрономически изследвания на далечното космическо пространство или знанието за праисторическото минало. При изпълнението на тази си функция икономическата наука върви по стъпките на събитията, изучава икономическите отношения такива, каквито са били и установява действащи и доминиращи в изучавания период обществено-икономически закономерности. М.Фридман нарича такъв тип познание позитивна наука, т.е. систематизирано знание за това, какво е.
Съзерцанието и установяването на логически връзки и зависимости е само въвеждащата мотивация на икономическите изследвания. Вероятно по-важната функция (втора, последваща) на икономическата наука е изработването на предписания за управление на икономическите процеси, т.е. за формиране на макроикономическа политика. Предписанията се базират на наблюдаваните реалности, но са насочени към бъдещето. В това се състои парадоксът на икономическото мислене – противоречивата същност на икономическото минало и бъдеще, от една страна, и необходимостта за управляване на непознаваемото бъдеще въз основа на неповторимото минало, от друга[1]. В такива случаи технически неизменно се стъпва на плавното, гладко и еволюционно изменение на конкретните процеси, което далеч не е най-правдоподобното. По думите на Ф.Хайек “…еволюционната теория никога не би могла да ни постави в състояние рационално да предсказваме и да контролираме бъдещото еволюиране”. Изучаването на сбъдналата се действителност формира познание за миналото, докато управленските предписания третират бъдеща реалност. Но, по думите на Гьоте: “Ние живеем с миналото и умираме в миналото”. Строго логически погледнато, изучаването на миналото може да спомогне за формирането на предписания за управленски въздействия, но ex-post, имащи отношение към миналото, и то с редица условности, в смисъл на: Каква икономическа политика би следвало да се приложи в миналото за да се избегнат наблюдавани вече неблагоприятно оценявани развития. Условностите са свързани с промените в реактивните функции на обществото. Толкова повече подобен тип условности съществуват при третирането на бъдещето.
Промяната на обекта на изследване предполага съответна промяна в теорията за функциониране на обекта. Това е най-често наблюдаваната реалност в икономическата теория. От времето на А.Смит икономическата мисъл претърпява съществени корекции в стремежа си да обясни реалните факти и да изработи предписания за управление на икономическите процеси. Настройката на мисленето се адаптира към конкретните икономически реалности, но като правило след време трябва да се замества с нова теоретична подплата, в съответствие с променящите се условия.
Всъщност най-трудният елемент от икономическата теория е изграждането на фундамента за проглеждане в бъдещето с оглед на възприемане на адекватни управленски въздействия. Тук става въпрос за макроикономическо управление, който изисква и предполага уточнението, че се третират преди всичко въпроси на разпределението и преразпределението на произведения продукт и тяхното въздействие върху протичането на съвкупния икономически процес. Чисто производствените процеси се подчиняват на закономерности, коио са достатъчно негъвкави. Въпросът не е толкова в преодоляването на парадокса на икономическото мислене, а най-вече в отчитането на спецификата на икономическите процеси.
Изграждането на виждане за икономическото бъдеще и оценката на алтернативните икономически политики предполага натрупване на знание за това, как икономиката е работила до границата между минало и бъдеще. Приложението на различни видове количествени техники и математически модели подпомага този процес на самообразование.
Независимо от това дали го осъзнава явно или не икономистът-изследовател борави с различни вероятности за сбъдването на едни или други събития при голяма степен на неопределеност. Колкото повече и по-разнородна информация се привлича и анализира, толкова по-големи са шансовете за адекватно определяне на различни по характер вероятности. При това като правило преценките е невъзможно да се околичествят, хипотезите да се свържат с конкретни числови измерители. В такива случаи качественият анализ на процесите задължително доминира, тъй като проектирането и вземането на решения е необходимо дори и при недостатъчна информация. Х.Мински определя приписването на конкретни предпочитания за формата на едни или други зависимости и влияния при непълна информация като следствие от “субективни вероятности”. Подобен тип вероятности, формиращи предпочитанията при проектирането на икономическата динамика, са предмет на чести и съществени корекции при промяна на условията и формирането на нова информация. Именно поради тази причина макроикономическите проекции са обект на периодично преоглеждане и преосмисляне, а управленския екип следва плътно и неотклонно да следи протичането на конкретните икономически процеси и да не се притеснява да коригира управленските предписания там и тогава, когато новата информация допълва краските в картината.
Естествената човешка реакция е да стъпи на зависимости, които са доказали своята относителна устойчивост във времето. Дори и такива зависимости обаче не са гаранция за адекватна оценка на икономическата перспектива именно поради възможната поява на непознати събития. Това е смисълът на популярното мнение на Р.Лукас, че икономическите модели не са в състояние по принцип да осигурят полезна информация, свързана с оценката на действителните последствия от приложението на алтернативни икономически политики. Това е и причината, поради която популярните свръх дългосрочни проекции на последствия от управленски въздействия, в които се проследява затихването на отделни шокови ефекти в продължение на две или три десетилетия в перспектива, остават много повече кабинетни упражнения, отколкото резултати, имащи отношение към реалната практика. Реалистичната оценка на краткосрочните и дългосрочни проекции е проблемна, а гладките дългосрочни изменения са идеализирана абстракция.
Ситуацията не е окуражаваща за аналитично настроения икономист поради лабилността на използваните ориентири. В такива случаи опитът и изградената интуиция идват на помощ, както и погледът в страни. А.Маршал акцентира върху необходимостта икономистът да притежава достатъчно развито въображение, а според Й.Шумпетер интуитивната оценка на ситуацията надхвърля видимите доказателства. Никаква политика не гарантира успех в конкретната ситуация. На пръв поглед проблемите са сходни, но условията никога не са идентични – по същество всяко успешно управление притежава елементи на уникалност. Собственият опит и опитът на другите формират основите за оценка на ситуацията, които осигуряват относително приемливото придвижване напред. Сигурното е само, че икономиката е динамична и движението напред е задължително.
Стремежът към устойчивост е присъщ на човешкото мислене и поведение. Животът обаче не обича спокойствието. Това е толкова по вярно за време на бурно развиваща се научно-технологична мисъл. Вървейки по стъпките на събитията икономистите все по-често трябва да преразглеждат и преосмислят наложили се парадигми. Основният цикъл на теоретическо преосмисляне с времето се съкращава. Вече може да се твърди, че през 10-15 години се ражда и оформя нова икономическа мисъл като предпоставка за формиране на макроикономическа политика. Новото идва, но старото никога не отмира напълно. Извървяният път формира своеобразен фон, който спомага за открояване на краските, а и нерядко – за спираловидно връщане назад (например нео-класицизъм и всякакви други течения с предлог нео-).
Действително, класиците на икономическата мисъл (начело с А.Смит) продължават да водят за ръка всеки, който желае да навлезе в дебрите на икономическата наука; К.Маркс впечатлява със своя оригинален материалистичен прочит на икономическата история и динамика, макар че предписанията му за макроикономическа политика вероятно ще останат завинаги загърбени; Авторитетни икономисти в света вече не се афишират като кейнсианци, но Дж.М.Кейнс и неговата мисъл продължава да владее умовете; Монетаризмът отдавна престана да доминира, но управленският елит задължително се съобразява с неговите канони; Икономиката на предлагането, която се радваше на особена популярност по времето на Р.Рейгън, е изтласкана назад, но периодично тук и там в света неговите идеи се радват на внимание; Глобализацията настъпва безпардонно и управленският елит не може да си позволи да не наблюдава внимателно възникването на външни шокове и да бъде готова адекватно да отреагира; Неокласицизмът се възприема нерядко като своеобразна екзотика на икономическата мисъл, но никой не може да си позволи да игнорира възможните перспективни оценки на икономическите агенти, както и да не отчита влиянието им върху протичането на икономическите процеси; Идеите на Ф.Хайек са силно предизвикателство за управленския интелект и стоят перманентно в основата на формирането на макроикономически стратегии; Накрая постулатите на новата икономика владеят умовете на интелектуалци и управленци, доколкото икономическото изоставане в съвременния свят се заплаща прекалено скъпо.
В крайна сметка съвременната икономическа мисъл като основа за обяснение на икономическите реалности и проектиране на икономическата перспектива се оформя като своеобразна органична смесица от идеи и виждания, в която периодично се извисяват и надделяват отделни възгледи. Принципите остават и времето ги потвърждава, но конкретните проявления се модифицират.
[1] Минасян, Г. (2010). Проектиране на макроикономическите пропорции. Изд. “ГОРЕКС ПРЕС”, С., 2010, 220 стр., ISBN 978-954-616-208-3;
