В този 10-секунден медиен свят има място за всичко друго, освен за сериозните неща

„Извинете, но за бюджета на Съединените щати ли става въпрос?!” – възкликна в края на 2021 г. икономистът Мика Зайкова по повод исканията на БСП за допълнителни социални разходи. Близо четвърт век Зайкова беше съветник в профсъюз и е трудно да я обвиним в липса на социална чувствителност. Въпреки това, тя се противопостави на нереалистичните предложения на социалистите.

В нейната остра реплика виждаме не само отпор на популизма, а и потвърждение на това, че повечето икономисти не се разминават драматично в оценките и предложенията си за решаване на текущите икономически проблеми. Ако са добронамерени и здравомислещи, твърде вероятно е привържениците на Кейнс, на икономиката на предлагането или хората с твърди леви убеждения да стигнат до сходни изводи за това коя е най-подходящата краткосрочна икономическа реакция.

Нека наречем това „малка икономическа дискусия”. Тя търси ефективно икономическо решение при неизменни социално-институционални рамки. Очевидно е, че това определение стеснява нейния предмет, както и ветрилото на възможните икономически ходове. Така например, в рамките на „малката” дискусия едва ли си заслужава да обсъждаме дали минималната работна заплата в страната трябва да се вдигне още днес до 1500 лева.

Дори радикални левичари ще се въздържат от подобни искания заради логичното им следствие – масови фалити и безработица (разбира се, ако нямат нагласата да „хвърлят бомбата“ и да бягат в чужбина, както лидерите на Септемврийското въстание навремето).

Също така, възможно ли е при сегашните икономически условия средната пенсия да стане 2000 лева? Едва ли си заслужава да го обсъждаме. Искаме възрастните хора в България да се радват на европейски стандарт, но икономическите рамки не го позволяват. За по-лесни сметки да закръгляме: 2 милиона пенсионери по 12 месеца по 2000 лв. прави 48 милиарда лева. Да се харчат 40% от БВП за публични пенсии е несериозно.

„Малката“ икономическа дискусия може да е свързана с разпределянето на големи пари, както и да е арена на големи политически игри. Някои политици са отлично запознати с обективните ограничения като данъчни приходи или геополитически реалности, но въпреки това умишлено издигат непостижими искания. Правят го в ущърб на опонентите си, или следвайки стратегията да получат реалистичното, като поискат невъзможното. Така десните „ястреби” преди време настояваха за бюджетни излишъци насред криза на търсенето. Така и БСП се обяви за разходи, съответстващи на бюджета – да не е на САЩ, но поне на Чехия.

Все пак, в общия случай икономистите са по-отговорни и подхождат с реализъм към текущите си задачи. Въпросът е, че освен „малка” има и „голяма” икономическа дискусия и тя е далеч по-важна. Също както Гьотевият „Фауст” се състои от две части – първата е микросвят с красиви девици, кръчми и бурни страсти, втората е големият свят на императори, герои и (забележете) парични експерименти и инфраструктурни проекти – икономиката оперира в два интелектуални режима: малък и голям.

„Голямата” икономическа дискусия касае рамковите условия на бизнеса, икономиката и обществото и се интересува от въпроси като паричен режим, данъчна политика, роля на държавата в икономиката, политики за околната среда, режим на ползване на подземните богатства, икономика на знанието, противодействие на демографската криза, банкови регулации, индустриална структура и други въпроси от същия ранг.

Когато страната събира като данъци твърде малък процент от БВП, определено е неразумно да се настоява за по-високи публични разходи, защото те ще доведат най-вече до по-висока задлъжнялост. Но дали въпросната данъчна система е единствената възможна? И дали е добра, предвид обстоятелствата? Това е разликата между малка и голяма икономическа дискусии, които често се бъркат и смесват.

Ако говорим за България и конкретно за данъци, данъчният ни модел беше заченат в началото на века и роден през 2007-8 г. Двайсет години по-късно светът вече мисли различно. Развитите страни обсъждат всеобща минимална ставка на корпоративния данък от 15% и осъждат данъчното „надбягване към дъното.” Беше доказана и връзката между ниски данъци, некачествени публични услуги и по-малко чуждестранни инвестиции.

Това вече е въпрос за Голямата икономическа дискусия, касаеща обществения договор, а не текущите събития: дали ще продължим да мъчим с глад „звяра”, т.е. правителството, или ще осигурим повече публични средства за семейства с деца, за по-добро образование на намаляващите като брой младежи, за по-голяма сигурност в градовете и селата ни, за по-достойно публично здравеопазване.

В Голямата икономическа дискусия някой Мефистофел може да предложи точно обратното: нулеви данъци, нулев правителствен ангажимент, нулеви социални политики. Това не е беда. В крайна сметка, сблъсъкът на идеите води до избистрянето им. Не само „неолиберали”, но и „левичари” се страхуват от подобни принципни разговори, защото много от сега действащите социални мерки са неоправдани за света на XXI век. Трябва да сме готови да приемем също и оптимизации, които ще ни лишат от комфорт.

Бедата е друга – че важните въпроси, касаещи ефективността и справедливостта на самата икономическа система, а не текущите й подробности, на практика не се поставят за публично обсъждане. Най-малкото, защото в своя формат масовите медии не са подходящи за подобни теми. Още по-важно е, че запазените интереси на статуквото няма защо да допускат обсъждане на идеи, които може да ги ощетят.

Кога за последно в централни медии сте чели, гледали или слушали дискусия, посветена на щетите от ниските данъци и валутния борд? А за рисковете от евентуално членство в еврозоната? На масите се предлагат лозунги като “стабилност” и “цивилизационен избор”, дори „не щем евро, дайте си ни лева“ – но не и обективен анализ какво печели или губи обикновеният човек и целият народ от един или друг икономически или паричен режим.

Икономическите рамки се представят така, все едно са TINA (т.е. нямат алтернатива). Това не е така. България е уникална в Европа по отношение и на данъчната си система, и на паричния си режим – тоест имаме предостатъчно алтернативни пътища. Има други възможни подходи също и по отношение на националната индустриална политика, на пенсионната система, на концесионната политика за златото и медта в недрата на българската земя, за организацията на туризма, за стимулите за селското стопанство, инфраструктурното развитие, политиката за регионите, външнотърговските отношения…

Парадоксално, ситуацията на постоянни политически избори не насърчава големите дискусии. Всеки път има нещо по-важно от това да обсъдим сериозно принципите, според които живеем: кой политик (а ги имаме в изобилие) с кого се скарал, къде влязла прокуратурата, кой катил бил арестуван в чужбина, 20 или 50 лева на пенсионерите, кога ще пуснат парното, дали осигурителните прагове да се вдигнат с един микрон…

Тази медийна завеса трябва да бъде смъкната, ако искаме да имаме бъдеще. Последното преброяване ни го каза в очите: българският народ се топи с безпрецедентна скорост. Ако не се заеме сериозно с големите и бавни въпроси, които нямат връзка с дребните вълнички по повърхността на живота, тази държава надали ще се запази.




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"