Откъсът е от тритомника на Румен Аврамов „Комуналният капитализъм“, издаден през 2007 година от Центъра за либерални стратегии
Малко публични дебати просмукват така плътно общественото пространство на прехода, както говоренето за корупция. Това вече не е разяждащата корупция на социализма с нейните изобретателни, колоритни, често пъти чисто натурални форми. Днес феноменът носи измеримото, осезаемото и универсалното изражение на парите, оказвайки се чувствителен индикатор за степента на монетаризиране на българската икономика. А мащабът на явлението само потвърждава – по нов и неоспорим начин – изостаналостта на страната. Защото в зрелите икономики средната класа е широка и изтласква корупцията (в материалния, не в духовния й смисъл) към периферията на най-богатите и най-бедните. Средната класа няма нужда от поквара, за да живее, тя е достатъчно заможна, за да си позволи морал, добропорядъчност и спазване на правила. Обратно, средната класа в преходните общества – и в цялата наша история – е тънка, което разлива корупцията из битовите пластове на ежедневието, свивайки полето както на автентичното пазарно поведение, така и на морала.
Корупцията е проблем на неразличимите граници, особено типични за аморфни общества. Тя процъфтява там, където сметките и задълженията на основни действащи субекти се чертаят от сили отвъд икономическата логика. Има я, когато държавата се натрапва като арбитър на един или друг пазар; когато стопанско решение не може да мине без явната или неявна санкция на политиката и администрацията; когато разпределението на (финансовите) ресурси не става по конкурентна пазарна цена, а по ценоразпис, включващ неявна такса за достъп до услугата или чрез груба сила; когато цели сектори нямат ясни баланси и сметки; когато прехвърлянето на загуби и задължения от един субект на друг е нещо съвсем достъпно…
Шокът от прехода позволява по-добре да се осъзнае, че социалните „революции“ – наред с всичко друго – са смяна в корупционната култура. Това е тяхно основно съдържание и мотивация: след кратковременна илюзия за възстановен морал, цинизмът отново се връща. А извършената междувременно промяна е дестабилизирала базисни стопански връзки, изменила е установени традиции, политически обичаи и мрежи, отворила е вратата за преразпределение на инструментите за корупция.
Новата история на България преживява няколко смени в корупционния модел.
Първият български капитализъм налага безхитростен и директен способ за грабеж на държавата, за размиване границата между лично и обществено, между частно и държавно. Не случайно този сюжет се връща непрестанно в хода на досегашното изложение, най-вече когато то навлиза в контактната зона между икономиката и държавата. Битовата философия (и) от тази епоха е, че „всеки депутат е омотан в една или много сделки“; че „всяка услуга трябва да се възнагради“; че „човек трябва да има друг човек да се застъпи за него“; че известният политик на власт „може да направи всичко“, особено да издейства заем… Вкоренени са представите на патриархалното съзнание сред „низините“, че „кражбата е осъдителна, когато е от ближния, но не и когато е от държавата“; „че взетото от баща и от държава не е кражба“; че „държавата е богата и може да дава“… Корупцията става част от обичайното право. С нея човек привиква да живее, приема я за даденост. Никой не я оспорва, освен когато е в опозиция. Върховна житейска и политическа мъдрост е да се чака властта, а когато се дочака, да бъде консумирана по начина, по който това са правели и предшествениците. Негласното споразумение резюмира представата за легитимна политическа промяна, за улегнала демокрация. До 1944, но и след 1989 г., демократичността у нас се свежда до периодична клиентелистка игра, чрез която „законно“ се предава икономическата власт на/в държавата, а колкото по-чести са щафетите, толкова по-силна е и корупционната среда. „В България, пише през 1931 г. Марсел Шарло, да държиш властта в продължение на осем последователни години е изключително и ненормално явление. Една и съща група да раздава за толкова дълго време облагите на своята клиентела за сметка на други партии, се приема като недопустима злоупотреба с доверие.“
Екзалтацията срещу тази действителност открай време подхранва левичарски настроения, множи податливата на манипулации човешка общност, оправдава екстремистките домогвания на комунизма и на други авторитаризми. Идентифицирането на капитализъм с корупция затвърждава дълбинните антикапиталистически настроения в масовото съзнание. Ликът на предприемача като изначален престъпник, който трябва да доказва противното, е роден отдавна и днес не идва на празно място. Историческа вина на българския капитал е, че не създаде приемлив образ за себе си. Ето защо през годините на социализма не бе трудно корупцията да се слее с канонизираната история на „буржоазна“ България и с идеологически пренаписаното й минало.
Комунизмът смени корупционния режим. След първоначалния брутален грабеж и наместване на пластовете, за значима част от обществото той въведе най-подредения, „прошнурован“ и прозрачен ред на корумпиране, който страната е познавала. Организираната от партията-държава симбиоза между номенклатурен подбор и тотален контрол върху ресурсите позволи организирано и официално корумпиране на съсловия, личности и дух. Макар да не се познаваха точните числа, всеки знаеше как действа механиката. А с отварянето на архиви започват да се очертават детайлите и конкретните мащаби. Демонетаризираното стопанство вършеше останалото и проникваше навсякъде – то захранваше непресъхващите извори на битовата корупция, на връзкарството и бартера на услуги, на всеобхватната сива икономика. Държавата, която някога беше плячка, непосредствено достъпна за ограничен кръг чиновници и политици, сега се отдаваше всекиму. Този ред обаче не можеше да е вечен по същите причини, поради които не е вечна една натурална, стерилна и склерозирала икономика: той поставяше ограничения пред допустимата диференциация и пред свободното боравене с парите. А всеобщата комуналност на мисленето издигаше незрими, но ефективни ментални бариери на егалитаризма.
1989 донесе началото на следваща корупционна култура. Генетично бяха пренесени черти от така добре „прилепналия“ към националната традиция модел на първия български капитализъм. Възпроизведоха се неговите антигерои, прокълнати образи и познати рефлекси. Наред с това новата култура развиваше свой облик. Корупцията се свърза с разчленяването на непомерно разраслата се плът на държавата чрез приватизацията, което засили и монетаризира влиянието на наследените от комунизма мрежи. При „мирния“ (и затова аморфен) преход се откроиха, възпроизведоха, трансформираха и капитализираха предишни властови структури. До предел бе доведено смешението между лично и корпоративно, между държавата и зараждащите се икономически играчи, между политическо и икономическо. Шум в процеса постепенно започнаха да внасят и редуващите се промени в политическата конюнктура на прехода. Всичко това роди необикновена бруталност и откровеност. А случващото се най-добре бе синтезирано от новопоявилия се езиков материал: в семантични кодове на времето се превърнаха „кръговете“, „обръчите“, „източването“…
В подобна историческа перспектива е ясно, че присъединяването към Европейския съюз няма да премахне корупцията. То за пореден път само ще промени нейния културен модел.
По-отблъскващо от корупцията могат да бъдат само „борбата“ с нея и/или колективните вопли около проявите й, огласявали без прекъсване нова България. Корумпирането на антикорупционната платформа е краен израз на обществена поквара. Достигането на тази точка дискредитира и иронизира всеки опит за промяна в статуквото. Тя го обезсмисля не толкова с предварителната му обреченост, колкото с изначалното подозрение за подмяна на целите, за нездраво и користно манипулиране на моралната нетърпимост към явлението.
На преден план в „атаките“ срещу корупцията лесно попадат (сами се поставят) лекомислени идеалисти. Но почти неизменно усилията им са „оползотворени“, ако не и направлявани от кукловоди. Те използват инерцията на спонтанния морализаторски порив, за да се доберат до източници на корупция и/или да се превърнат в намерили удобно и доходно поприще професионални „поборници“. Днес кръгът „неправителствени“ и международни „антикорупционни“ организации, които живеят от рентата на евтиния дискурс, се разраства неимоверно. Нонконформизмът също се монетаризира: грижливо задържан в рамките на политически коректното, той престава да е действително рискован индивидуален акт*, за да се превърне в поминък, дори в индустрия. Логореята срещу корупцията (заедно с транслиращите я медии) е на път да бъде тотално корумпирана, което я прави практически ирелевантна. Облъчени от това говорене – и чрез него, – „обясненията“ на случващото се в обществото стават елементарни, повърхностни, „очевидни“, достъпни и за най-тясно скроените. Стига се и до профанизиране на самата наука, товарена да търси лесни зависимости с явление, което не може да бъде позитивно измерено. Усилията за емпирично установяване на обратна връзка между икономически растеж и корупционно поведение (или на положителна между растеж и „демокрация“) напомнят пошли агиттабла. Тази елементарна апологетика почива върху сляпата вяра, че на всеки социален процес можем да прикачим число, да го сравняваме и оттук да правим идеологически изводи за преимуществото на един или друг обществен модел. Продукт на подобни занимания са всевъзможните, ефектни за публиката, но кухи индекси и графики за „икономическа свобода“, за „прозрачност“ и пр., с които политически коректният неправителствен сектор и международните икономически институции заливат медиите и правят манипулативни изводи. Несъстоятелността на тези артефакти е очевидна с просто око: историческата реалност гъмжи от тъкмо обратните прецеденти на бурно стопанско развитие, постигано от авторитарни и покварени режими. Освен всичко друго, „азиатските тигри“ или – да кажем – Турция дават впечатляващи примери именно на „продуктивна корупция“, която едновременно генерира растеж и се храни от него. С периодични катастрофални последици…
Зад поредната вълна антикорупционен гняв най-често стоят политически, външни или търговски интереси. Борците събират кураж преди да станат много скоро прицел на следващия цикъл. Стерилният кръговрат маркира българската история, а изразходената несъразмерно голяма обществена енергия оставя лепкавото чувство, че „зрителите“ много биха искали да са участници.
Подобна атмосфера носи дълбока двусмисленост. От една страна, появява се истинска корупционна параноя, представата за явлението има склонност да излиза извън своето реално разпространение, усещането – да се смесва с фактологията и да я надхвърля, виртуалните му измерения – да са по-мащабни от реалните (При положение, че склонността е с корупция да се обяснява практически всяко решение на потенциално покварена инстанция/лице и всеки личен неуспех, то наличието на дори едно справедливо решение означава, че представата надценява реалността), презумпцията – да измества доказателството (Може би от значение за Бьлгария е, че съвършени литературни образи на корумпирания се появяват твърде рано. След тях нито прототипът, нито художественият герой можаха да претърпят някакво развитие, като всяко ново поколение само се преоткриваше в тези образи, за да препотвърди убеждението, че „светът е такъв“, че „всички са маскари“ и че корупцията е естественият ред на стопанското и социалното мироздание). От друга страна, практиката нерядко се оказва с по-голямо въображение от подозренията. Цялата ни нова история (а и не само нашата) е изпълнена с неочаквано мащабни, дръзки и изобретателни случаи, които масовото съзнание, привикнало да търси корупция на дребно, не е в състояние да разбере и осмисли. В крайна сметка периодично се появява упованието, че решение на проблема може да се намери само извън нас. През 1918 г. престарелият и самотен Григор Начович нахвърля в бележките си предложение до американския президент и до предстоящата мирна конференция България да стане за 50 години щат на САЩ. Мотивът му със сигурност е не само в консумираната национална катастрофа, но и в натрапчивите морализаторски анатеми срещу продажната политическа класа, които Начович отправя в личните си писания през тези години. Колкото и екстравагантна да изглежда идеята, тя не се различава принципно от умонастроенията в момента, когато на присъединяването към „Европейските съединени щати“ се гледа със същата безпомощна надежда сред вълна от празно говорене срещу корупцията.
Сменящите се един след друг самопровъзгласили се морални съдници произвеждат необятна литература, посветена на корупцията. Тя обаче изключително рядко прави чест на своите автори. В огромната си част тези писания не са прояви на „гражданско общество“. Точно обратното – в тях изобилстват дребнава и късогледа педантичност, безотговорни измислици или нездрави манипулации, които само принизяват до пропасти от духовна безвкусица. Нестихващото и безплодно (анти)корупционно говорене е от най-силните ферменти на смазващия национален комплекс за малоценност. У нас в разнищването на тази действителност така и не се появява страна, която да стои извън или над подозрението, че е пристрастна и заинтересована. Но докато с корупцията се занимава всеки друг освен създадената за целта институция на правораздаването, няма никакви изгледи за успех. А безсилието на правосъдието в преследването и санкционирането на нейните прояви не започва от днес (Сюжетът излезе на преден план в предверието на Европейското ни присъединяване. По неотдавнашна статистика след 1989 г. са разследвани 40 министри и премиери, четирима са осъдени за дейност преди промените и един за сторено след 1989, но неговата присъда не е влязла в сила. Изследване на Иван Еленков обаче показва, че и до 1944 г. присъдите за корупция са крайно редки, а общественото мнение тогава е не по-малко скандализирано от бездействието на съдебната система в тази област. (Вж. Еленков, Иван. Законовата санхция: исторически аспекти. -В: Корупция в съвременна България. Аналитичен обзор. С., Фондация „Прозрачност без граници“, 1998.).
Съществува ли някаква национална предопределеност и историческа дамга? Къде да се търсят корените на тази неизменно съпровождаща България действителност?
Струва ми се, че отговорът на първия въпрос е отрицателен и че у нас действат същите онези сили, които работят навсякъде. Разликата е, че тук те развиват пълния си потенциал при минимална съпротивителна сила на обществото. Съвършена яснота и пълна прозрачност на сметките няма как да бъдат постигнати. Срещу подредените правила винаги се изправят мощни лични и социални интереси. Човешките условности и конвенции биват заобикаляни и в развитите страни. Но тъкмо поради това прогресът на икономическата „цивилизация“ се измерва с периметъра на светлата (подредената и предвидима) зона, който без съмнение е по-широк в зрелите общества. Така наречената цивилизация е надстройка, която донякъде опитомява тези стремежи, донякъде ги наказва. Разликата между развитите и „преходните“ икономики е степента, в която простъпките са санкционирани, начинът, по който разрушителните и разяждащите страсти са охладени.
Вземам за бегла илюстрация два примера. Единият е с Франция, защото в тази страна етатисткият модел е особено силен и всепроникващ. Именно Франция е отгледала вече споменатото съсловие на „републиканската аристокрация“, представляваща префинена форма на висша държавна номенклатура с безброй разклонения в стопанския живот. Добре регулираното движение на отбрани (по сравними и утвърдени критерии) елити из огромното оградено пространство на държавното икономическо присъствие е същината на тази система. Висши държавни чиновници плавно сменят службата си в администрацията, в индустрията, във финансите. Те са като че ли задвижвани от прецизен и добре регулиран механизъм, осигуряващ им преместване единствено в хоризонтална посока или нагоре и запазващ придобитите благини. Политиката играе роля във всяка стъпка на това движение. Но тя го прави с меки тонове, като нещо общоприето и неоспоримо. При политически промени преразпределението на икономическото пространство се случва без драми, в предвидими, отработени от традицията и изгладени форми. Нюансите в типажа на старите и новите действащи лица са трудно различими. На другия полюс е примерът с Америка, където в огромната лобистка инфраструктура границата между легално и непозволено е съвсем тънка, тя постоянно се прекрачва, произвеждайки все по-tумни скандали. Става дума за високо институционализирана среда, чиято нескрита функция е да корумпира по утвърдени от обичайното право или открито разписани правила.
Разликата между така щрихираните системи и българската реалност не е толкова в същината. Тя е в стилистиката: в интензивността на разместване на пластовете, в необуздания стремеж осребряването на политиката да става директно, бързо и по възможност тотално. „Републиканската аристокрация“ във Франция се изгражда постепенно, като наслагва лостове за въздействие, гъста мрежа от привилегии и инструменти за проникване във финансовия свят. Американската лобистка система е продължително оформила се пазарна (т.е. поне донякъде рационална) обвивка на нелицеприятната връзка между бизнес и политика. В България и в други държави от нашата черга тези лостове и инструменти са недодялани, а „елитите“ лесно продаваеми. Конвулсиите на борбата за икономическо пространство са драматични и непредвидими, а корупцията е тяхна смазка.
Дългата корупционна история има постоянно регенериращи се източници. Техните натрапчиви рецидиви и метаморфози внушават, че в стопанското ни минало корупцията следва да бъде поставена в скоби. Тя (и още повече усещането за нея) е всепокриващ плащ, постоянен фон, върху който протичат останалите обществени процеси; в нея не се забелязват някакви съществени пикове или спадове. Поради своята неизменчивост, корупцията в крайна сметка обяснява твърде малко от динамиката в икономиката: константите отразяват състоянието, не промените (По същите тези причини те докосват дълбоки ядра, каквото в случая е стопанският манталитет). Но скобите съвсем не са маловажен елемент на синтаксиса – съдържанието им е съществено за разбирането на общия смисъл.
Добре известен е парадоксът, че достоверните факти (включително тези, с които борави тази книга) стават по-достъпни с отдалечаване във времето и от публичността. Старите – дълго затворени – архиви са по-богати на находки, отколкото общодостъпната риторика. При добър шанс те помагат събитията да бъдат оразмерени, да се позаличи разминаването между имагинерно и реално. Във всички случаи обаче историческата фактологията за корупцията произвежда огромно количество баналност и общоизвестни клишета, изненадите при нея са рядкост. В крайна сметка, основното послание на този разказ е неговата непроменимост (Истината е, че оглушителната кресливост на пресата в края на XIX и първата половина на XX в. често пъти далече надминава днешната. Допълнителното тривиализиране на сюжета идва от пикантерията на корупционната тематика. Тя винаги е била свръхексплоатирана в преобладаващо жълтеещата ни журналистика, в историческата проза, в лековатите четива).
