Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Правителство, работодателски организации и синдикати са се споразумели за нов механизъм за определяне на минимална работна заплата (МРЗ) от 2021 г. Протокол от срещата не е публикуван, но от достъпните документи и различни изказвания на участници в тристранния съвет засега се очертава въвеждане на много на брой минимални заплати според отрасъла и професията, които са резултат от задължителни – без право на отказ – двустранни договаряния по браншове. Също така става ясно, че ако този механизъм заработи, минималните осигурителни прагове ще отпаднат. Рисковете за дългосрочното функциониране на пазара на труда, и в по-широк смисъл пред бизнес средата, инвестициите и конкурентоспособността, от възприемането на такъв модел на регулиране са поне следните:
Явно никога не е излишно да припомняме, че административното определяне на минимална или максимална цена на стоки или услуги има стопански последици. Накратко, минималната работна заплата не позволява наемането на лица, които имат по-ниска пределна производителност за потенциалните работодатели. Но за момент да оставим настрана академичния дебат за ефектите от налагането на минимална заплата върху пазара на труда, бедността и икономическия растеж – изглежда, че в страните от ЕС тя скоро няма да се премахне, а за нас остава да приложим най-щадящия възможен вариант.
В българския контекст дебатът неизбежно включва и бъдещето на минималните осигурителни прагове. Изглежда на МРЗ ще се възложи и ролята за борба с недекларираните доходи. Тази двойственост обаче създава поне два проблема. От въвеждането на минималните прагове минаха 17 години – структурата на икономиката, пазарът на труда, данъчното законодателство и информационните технологии, с които работи приходната администрация през 2020, нямат почти нищо общо с картината преди 2002 г. Съвсем логично е в новата реалност да очакваме НАП да започне да преследва практики за укриване на обороти и плащане за труд с частично избягване на осигурителни вноски и данък върху доходите с други – по-модерни, по-ефективни и по-насочени – инструменти. Същевременно, опитът с определянето на конкретни стойности на праговете за осигуряване илюстрира практическата невъзможност да се отчетат индивидуалните, секторните и регионалните характеристики на пазара на труда. Сега същото предизвикателство ще възникне при определянето на бъдещите минимални заплати, като всеки опит да се отчете някаква специфика ще води до ново диференциране. Този процес, доведен до логическия си завършек, би довел до няколкостотин различни заплати.
И тук идват уж тривиални, но съвсем немаловажни въпроси. В някои публикации на синдикатите се говори за определяне на МРЗ за професии, в други – по длъжности. Това са различни понятия – машинен инженер (професия) може да работи на различни длъжности като шофьор, охранител или оператор на поточна линия. Хаосът може да стане пълен, ако на МРЗ се възложи и ролята да дава минимални гарантирани възнаграждения според образованието, като някакво средство за стимулиране на избор на специалност и отказ от емиграция на младите хора. Досега минималните осигурителни прагове се определяха по длъжността и вероятно все пак този подход ще се запази. Но дори така, нека за момент си представим как протичат отрасловите преговори например за дейност „производство на електрически съоръжения“. В бранша има предприятия, които наемат неграмотни хора, без никакво образование, и след кратко вътрешно обучение тези работници започват да се трудят в завода, и едновременно с това – компании, които изискват поне средно техническо образование за опериране със сложни машини. Съвсем очаквано, на пазара едните работници получават повече от два пъти по-високо възнаграждение от другите. Какво трябва да се случи в заключените заседателни зали, които трябва като папски конклав да стоят затворени, докато преговорите достигнат до съгласие? Ако решат за МРЗ, по-близка до реалните възнагражденията на високопроизводителните работници, то другите компании ще съкратят хора или направо ще напуснат България; ако пък се избере стойност, отразяваща най-ниските заплати в бранша, то цялото усилие се обезсмисля.
И накрая най-важното: кой договаря и кого представлява? Нито синдикатите, нито работодателските организации имат пълно, или дори значително, покритие сред фирмите и работещите. Освен това, съвсем видно е, че има конкуренция, така че бъдещите преговори не могат да бъдат двустранни, а ще бъдат по необходимост многостранни. Какъв ще е процесът – освен прокламираната решимост за преговори до дупка – на взимане на решение, който след това трябва да се претвори в задължителна правна норма с всички произтичащи последствия? С какво мнозинство ще се определя заплатата – пълно, квалифицирано или обикновено? Ще създадем корпоративно-синдикална паралелна демокрация ли?
Въпросите обаче не свършват с това. Защо смятаме, че всички работодатели в един бранш имат общ интерес, като те са преди всичко конкуренти? И в този смисъл, уж представителна работодателска организация и нейното ръководство винаги ще може да избере да защитава интереса на една част от членовете за сметка на друга. Обичайните разделителни линии са няколко – големите градове срещу по-изостаналите региони, големите работодатели срещу микрофирмите, работещите за износ срещу работещите за вътрешния пазар и т.н. Заедно с това, в синдикат и работодателски съюз не членуват нито безработните, нито учениците и студентите, които са бъдещи работници, още по-малко предприемачи, които към момента не извършват дейност в България – кой представлява техните интереси? Наетите в голям работодател имат интерес от високи заплати и защита от съкращения – младият специалист, завършващ образованието си, има нужда от динамика на работните места, от шанс, макар и с ниска заплата, да започне работа и да трупа опит. Такива противоположни интереси можем да видим в десетки житейски ситуации. Всяка гилдия по призвание пази своите от чуждите, тези вътре от тези отвън, на тези с вече установен бизнес, нает персонал и дял на пазара от тези, които с нови идеи или по-ниски разходи се стремят да ги изместят. Сега вече ще могат да го правят, използвайки мощен инструмент за налагане на цена на труда.
Вместо да градим паралелни центрове на стопански регулации, можем да отстъпим няколко крачки назад и да потърсим по-прости, но ефективни решения. Може да се възприеме формула за индексация на нивото на МРЗ с относително обективни и широкоприети индикатори за икономически растеж, производителност и инфлация. Същевременно, трябва да има механизъм за спиране на увеличението на минималната заплата при циклични кризи, водещи до икономически спад и нарастване на безработицата. Така постигаме прозрачност и предвидимост на бизнес средата. В „добрите години“ ще има постепенно догонване както на минималните, така и на средните доходи, а в кризи нивото на МРЗ няма допълнително да влошава състоянието на пазара на труда.
