Преди известно време Румен Аврамов – икономист и стопански историк, един блестящ изследовател, даде интервю за Дойче Веле. За съжаление той много рядко се появява в икономическата преса, затова нищо друго не ни остава, освен да търсим неговите истини в сериозните публикации, които е направил. Затова „Икономически живот“ се връща към едно малко позабравено, но много интересно и актуално негово изследване, включено в Алманах „България 20.век“.
В началото Аврамов отбелязва, че икономическите обстоятелства се стичат така, че началото и краят на българския „икономически век“ са обозначени от две значими стопански кризи. Страната ни навлиза в ХХ век изтощена до крайност от най-дълбокия финансов колапс след Освобождението и напуска това столетие в условията на дълбок икономически срив.
Кризата от края на ХIX век беше криза на излишествата, съпътстващи еуфорията на първоначалното натрупване на капитали през Стамболовите години, но и удар на природата върху все още неоткъсналата се от естествената си среда натурализирана икономика, пише Аврамов. По думите му, кризата от края на днешното столетие е цената за излишествата на един катастрофирал режим без вътрешна мяра и задръжка, но и сътресение, предизвикано от приобщаването на изолирания, стерилен български стопански свят към динамичната действителност на световното стопанство.
„Сходството на тези два репера идва да напомни илюзорността на всеки „прогрес“. Има ли значение, че стопанството е направило крачка „напред“, след като отново и отново изпада в шок, напомнящ собствената му изостаналост и погрешна нагласа?“, пита Румен Аврамов.
Като изходна точка на разсъжденията върху това, което се е случило с българската икономика през изтичащото столетие (материалът е писан през 90-те години на 20 век, б.р.), той припомня някои очаквания, вълнения и съмнения в зората на ХХ век.
За тази цел авторът използва разработки на Бончо Боев – представител на първото следосвобожденско поколение на интелектуално-стопанския елит в страната. Той активно участва в работата на Българското икономическо дружество, професор, управител на БНБ 1906-1908 г. Аврамов използва една публикация в брой 10 на списанието на Дружеството, която представлява панорама на миналото, усещането за настоящето и нагласата за бъдещето.
Формулираните „съдбовни“ въпроси действително са тези, които пронизват столетието и на които България така и не успява да отговори категорично. Оттук всички цитати на Бончо Боев ще бъдат в кавички.
„ХХ век свари нашето отечество с една голяма икономическа въпросителна на лицето му: Как ще излезе от финансовата, а още повече от икономическата криза; где е спасението: в земеделието или в индустрията; какъв социален строй е по-нагоден: капиталистическия или колективния. Към какви икономически съюзи трябва да се стремим: балкански, немски или славянски … Пред прага на новия век като че ли се събудихме изведнъж от някакъв сън на строене на въздушни кули и се озовахме в мира на печалната, нищенска действителност, която ни оставя все икономически питания.“
Кризата от началото на века създава оптическа измама, подобна на тази от края на ХХ век. Преобладаващото усещане е, че „живеем по-зле, отколкото преди Освобождението“, а краткото есе на Боев ясно показва източникът на това чувство – то идва от спонтанния конфликт между състоянието на примитивен, натурализиран бит (преди „особожденията“) и съвършено различната реалия на избуяващи, монетизирани потребности, посочва в коментара си Румен Аврамов.
Драстичните промени в цените, развитието и задълбочаването на пазарите, неотменно носят със себе си печата на неудовлетвореността. Затова, при цялата условност на съпоставката, не е пресилено да се твърди, че в края на ХХ век гнетящата представа за регрес, овладяла отново масовото съзнание, произтича не толкова от действителната загуба на национално богатство, колкото от монетизиране на една до скоро натурализирана (планова) икономика, довела до появата на нови, непознати модели и стандарти на консумация.
Символично е дискредитирането на вълшебната формула на прехода от началото на 90-те години, заявава икономистът и припомня: тогава – а в много среди и до днес – се смята, че простото като лозунг клише „Демократизация + пазарна икономика“ е ключ за прогреса на страните, излезли от комунизма. С течение на годините обаче стана ясно, че трудностите пред промените са много по-дълбоки и че те опират до манталитет, устойчиви нагласи и по-сложна конфигурация на обществените интереси.
Сходно разочарование се долавя в равносметката на първите следосвобожденски години. Идилията от началото на полу-независимото съществуване на държавата ни е позната.
„България тръгва от завидно в социално-икономическо гледище състояние. Тя тръгва почти с „равен старт“, с демокрация и на пръв поглед с приблизително изравнени възможности. Отсъства едро земевладение. Отсъствието, от една страна на съсловия със стопански привилегии, а от друга – демократизацията, тъй да се изразим, на капиталите, колкото малки и да бяха те, служеха като важна опора на вмъкването на една безпощадна конкуренция, която внася икономическа класова война, в която има победители, но в която жертвите са винаги по-големи, по-чувствителни за мнозинството от народа… При тия благоприятни за едно демократическо развитие на стопанските отношения условия получените в края на XIX век свободи на личността трябваше само да благоприятстват развитието на икономическия живот в страната и да допринесат нови жизнени сили за умножаване на материалното благоденствие“ (Б. Боев).
Но ето го и разочарованието след две десетилетия „диво развитие“, след провала на илюзията за равния старт, след приключването на първото раздаване на картите, което подновява две трети от стопанския елит, и след като еуфорията на първоначалното натрупване е позволила да се запълнят всевъзможни ниши, появили се в новата държава. „Вместо това, ний днес след 20-годишна свободна икономическа деятелност, на прага на новия век, стоим сякаш пред прага на съзнанието за своята стопанска безпомощност и едва ли не – отчаяние. Такъв обрат в нашия стопански живот се свързва неволно с един крупен факт на българския обществен живот – с освобождението“.
Разочарованието от свободата, осъзнаването на тънката и нездрава връзка между политически свободи и икономичеки прогрес посрещат и изпращат ХХ в, заключава Румен Аврамов.
„Нормалният“ статус на едно общество настъпва, когато стопанските проблеми излязат на преден план, „идеалистичният“(инфантилен) период на политико-идеологическа доминанта е преодолян, а симбиозата между политическия и стопанския естаблишмънт е придобила завършени и „смазани“ форми.
В много отношения годините до началото на ХХ век бяха именно период на отрезвяване, през които първоначалното засенчване на икономиката от политиката постепенно и болезнено се изживяваше. Боев отбелязва, че стиховете „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини…“ се припомнят само като отглас от едно архаично минало, че снизходителният цинизъм на общественото настроение вече добре знае къде е битката за „истинските“ ценности. Целият този цикъл бе отново преоткрит и интензивно преживян от сегашното поколение на прехода, пише в студията си Румен Аврамов.
**
сн. Списание ProPACK
