Пропастта между бедни и богати се разширява, когато начело на държавата не стоят интелектуалните й лидери…
Какви времена! След последната си мисия в България през февруари, Международният валутен фонд посочи неравенството като основен проблем за икономиката на България. В типичния си стил, представителите на фонда призоваха за „всеобхватни структурни реформи“ – но този път не за преодоляване на бюджетни дефицити, а с цел „…подобряване на образованието, както и понижаване на неравенството“.
Само седмица по-късно заместник-председателят на Европейската комисия Валдис Домбровскис заяви пред български медии: „Областта, върху която искаме да се концентрираме, е намаляване на неравенството в доходите“.
МВФ и Европейската комисия надали са институции, които могат да бъдат упрекнати в социална сантименталност. Не е ли връх на историческата ирония, че бившата „комунистическа“ държава днес търпи критики от бастионите на „капитализма“ заради твърде високото си социално разслоение?
Разбира се, като обръщат внимание на неравенство в България, МВФ и ЕК изразяват загриженост по-скоро за себе си. Защото, с думите на Боян Захариев, дори богатият не живее добре в бедна страна. България е пълноправен член на Европейския съюз, където движението на хора още е свободно. Ако страната не успее да реши проблемите си с бедността и неграмотността, в уредените западни общества ще продължат да пристигат озверели хора, готови на всичко, най-вече на престъпления.
Думите на МВФ и Домбровскис крият лицемерие и по друга причина. Ескалацията на неравенството в България не е от вчера. Регресивната данъчна реформа на оглавената от „социалисти“ Тройна коалиция разгърна ефекта си в макроикономиката още през 2012-13 г. До днешните драстични нива на неравенство надали щеше да се стигне, ако някой в Брюксел или Берлин беше сигнализирал навреме, че излизаме извън пътя.
Все пак, имаше и партизанска съпротива срещу задълбочаващата неравенствата фискална политика, за която в България цяло десетилетие цареше нещо като „експертен консенсус“. През лятото на 2016 г. например разработих методика за представително социологическо проучване, финансирано по проект на ЕК. В анкетата бяха включени и въпроси относно възприятията на българите за неравенството в обществото.
Резултатите бяха фрапиращи: 94.5% от пълнолетните българи считат, че икономическото неравенство е проблем за страната. 77.1% от българите уточняват, че „трябва да се полагат усилия за преодоляването му“.
А в началото на 2020 г. изчислих от данните на Евростат, че за да се наредиш в Клуба на 1% с най-високи доходи, в България са нужни повече пари, отколкото в страни като Полша, Унгария или Словакия. Тоест, българската макроикономика не произвежда заможна средна класа, а само най-богати индивиди.
За съжаление, търсейки бюджетен комфорт и без да са подложени на сериозен натиск от опозиция и профсъюзи, управляващите остават глухи за подобни сигнали – и констатациите на МВФ надали ще ги стреснат. Но в името на обективния анализ, нека допълним с една чисто българска особеност, вероятно убягнала на чуждестранните наблюдатели. Икономическото неравенство сред българския народ всъщност се дължи на прекомерно равенство из т.нар. етажи на властта.
То се знае, властта се подчинява на строга йерархия, начело с алфа мъжкар или партиен матриарх. Говоря за това, че българите,които заради своите гени и постоянен стремеж към самоусъвършенстване са натрупали специални умения, т.е. стоят най-горе на стълбицата на интелектуалното неравенство, рядко получават възможност да взимат участие в управлението на държавата.
Пък и не само на държавата: действително ли най-талантливите български учени оглавяват институтите и катедрите? Най-талантливите български медици ли са тези, които се издигат в професията? Най-талантливите родни творци ли са тези, които заснемат филми, печатат романи, редят изложби, огласяват с музиката си радиоефира?
В България отколе цари недоверие към талантливия човек. За това говори още Симеон Радев, описващ прогреса в българската история като следствие от редките случаи, когато млади, талантливи хора застават начело на народа. Какво ти Възраждане, още през X в. арабският пътешественик и дипломат ибн Фадлан при посещението си при българите на Волга поразен отбелязва: „Ако видят човек, притежаващ подвижен ум и знание… слагат на шията му въже и го обесват“.
Да, неравенството далеч не е въпрос само на доходи и богатство и дори на достъп до образование. Организираната посредственост – блестяща фраза, която приписват на проф. Киркор Азарян, по подразбиране не дава път на националния талант. Работливите и амбициозни българи имат на разположение цял свят, в който да се изявяват. В родината нещата стоят иначе. За да се запази високото неравенство на доходите, се поддържа интелектуално равенство в управлението – но на твърде ниско ниво.
Тогава, какви хора ни управляват? Те имат своите качества. Но в този сложен свят е нужно повече от обещание за стабилност, за да поведеш милиони хора към едно по-добро бъдеще. Все едно, днес живеем в ерата на пушката и барута, а още ни управляват най-добрите в боя с боздуган.
Неравенството е биологично обусловено. Нещо повече – то е заложено в нашата култура. Когато говорим срещу икономическото неравенство в обществото, нямаме предвид установяване на пълно икономическо равенство, което е вредно, всъщност невъзможно. Но прекомерното неравенство вреди в системен план. В икономически план, високото неравенство е неефективно – азбучна истина, която хора без добра икономическа подготовка, или мизантропи, трудно могат да разберат.
На сегашния стадий на българското общество, рекордното за ЕС неравенство на доходи и богатство мъчно ще намери решение, ако не потърсим лекарство в друг вид неравенство – на интелекта и духа. В древен Китай висшите държавни постове се разпределяли след изпит, на който кандидатите пишели съчинения по възвишени теми. Не е ли време за един масов преразказ с елементи на разсъждение в парламента и държавната администрация?
