Защо пазарът няма алтернатива, а държавата трябва да стане добър стопанин…
Спорът дали трябва да се разчита на силната държава или на силите на пазара, който се водеше понякога остро през второто десетилетие на XXI век, е сгрешен конфликт: сякаш пазарът и силната държава взаимно се изключват. На практика сме свидетели на обратното – в икономически най-успешните страни е налице проникване и припокриване между пазар и държава: сътрудничество, а не съперничество на двете стари институции.
За да се наложат интересите на хората и групите с икономическо превъзходство, които печелят от пазара, е необходимо да се поддържа силна държава. Либералният пазарен капитализъм, в своята глобална форма, налага строг ред и сигурност (без да броим колебливата защита на правата на собственост в антирасистките протести в САЩ и Европа през май и юни). Пазарът не е възможен без силна, включително във военно отношение, държава, защото при сегашната си организация пазарът създава потоци на богатство, насочващи се към вече богатите – на доходи и имущество (Milanovic 2019, Piketty 2014). За да ограничи изявите на недоволство на необлагодетелстваните от системата, либералната икономическа система разчита на строг обществен ред и на държава, която санкционира посегателството към богатството и богатите.
По същия начин, трудно е да си представим общество, още повече държава, в което пазарът е изкоренен. Дори в тези най-късни и изолирани феодални теократични структури, които Хайнрих Харер вижда в Тибет през 40-те години на XX век, производството и размяната за лична полза присъстват в икономическия живот на хората. Ако във философски смисъл наречем „пазар“ онзи човешки стремеж към подобряване на личното икономическо положение чрез специални усилия, или по-скоро резултатът от срещата на милиони такива стремежи, отсъствието му в обществото може да се разглежда дори като болестно.
Пазарът днес е много по-различен от идеала на либералната система – обществото на многобройните малки предприемачи, които несъзнателно координират действията си в обща изгода, като с невидима ръка. Още от времето на Маркс, „пазар“ се превръща в празен идеал: пазарът е превзет от капитала. Големите собственици на капитал – индустриалци, финансисти, наследници – упражняват несиметрични въздействия и извличат ползи, които подкопават демократичните основи на обществото. Структурата на пазара вече е монополна и олигархична, не конкурентна и демократична, и в нея държавата изпъква като още един, вероятно най-големият, монополист.
Управляваща партия, която се е поставила в услуга на интересите и изпълнението на целите на пазарните монополисти, има интерес да поддържа доходите на населението ниски, тоест да не насърчава покачване на цената на труда. Така тя затвърждава и подсилва неравенството в обществото – а го представя за благоразумна консервативност. В преизбирането ѝ са включени държавната администрация, националните радио и телевизия, персоналът от фирмите – получатели на обществени поръчки и други. При слаба и раздвоена опозиция, възпроизводството на управляващата партия не следва да е пречка, дори управлението ѝ да е бедствие за населението.
По отношение на България, за разлика от други страни в региона, тук засега липсва популярен фронт с нова лява или прогресивна насоченост. Заради корупционни скандали, възможна е подмяна на управляващата партия с друга партия от същия идеологически спектър, но от това съществуващата политическа картина няма да се промени – тоест, в държавната политика ще имат приоритет същите икономически интереси. Към момента няма индикации за нов политически модел, с нов заряд и нови принципи, противоречащи на автоматичното възпроизводство на интересите на богатите в управлението – а не просто на заместване на богати от една партия с богати от друга.
Същата тази държава, която чрез данъчната си политика ясно казва, че уважава приоритетно хората с високи доходи и бизнеса, напоследък се ангажира, разбира се в интерес на данъкоплатеца, с най-тънкия въпрос от архи-темата „държава – пазар“: държавно предприятие за доставка на петрол. Администрация, където редовно се коментира, че „държавата е лош стопанин“ – защото това е девизът на онези, чиито интереси тя налага – в момент на политическа атака и серия (само)компромати, бързо извади пред обществото няколко варианта на държавни предприятия.
Освен трудния за обосноваване план за Държавна петролна компания, правителството отново търси реализация на отколешни енергийни мега-проекти, тоест залага черни дупки в бюджета си. Все пак е успокоително, че засега това се случва само виртуално. В пост-изолационен режим, когато популярността на правителството е ниска, за да смекчат протестните настроения, управляващите прибягват до градски легенди: ще строим Белене, ще търсим възмездие за нерегулираната приватизация, държавата няма да абдикира, и т.н.
Защото, след десетилетия на принудителен „пазар“, доминиран от чуждестранни и монополни интереси, придвижвани от противоречивите административни практики, значителни части от населението на страната гледат с носталгия на „държавата“ и търсят по-висок стандарт в публичния сектор. С шум за „държавни предприятия“ и „възмездие за приватизацията“, недоволството на управляваните може да бъде смекчено – независимо че реалните политики на правителството ще продължат да доказват, че държавата е лош стопанин.
Легендите са затова легенди, защото нямат край. Тези държавни авантюри в рамките на управленска идеология, самоопределяща се за дясна и твърдяща, че в повечето случаи пазарът осигурява по-добри решения за задоволяване на потребностите на хората, са смешни и надали ще тръгнат – но ако тръгнат, ще струват на данъкоплатците маса пари. Какви доставки на петрол ще осигурява правителството (и дали ще го прави по-евтино от депутата с аптеки и бензиностанции Веселин Марешки), когато в провинциалните градове общественото здравеопазване прогресивно изчезва?
Още Адам Смит е описал пирамидата на богатството: пътят към богатството на народите минава през силно земеделие, производство, вътрешна търговия, външна търговия. За да бъде богата една страна, тя трябва да оползотвори своите природни предпоставки. Това оползотворяване става с държавна политика.
Още повече днес, когато екологичните последствия от икономическите дейности трябва внимателно да се следят и намаляват, на свободната активност на малките предприемачи – които, както видяхме, всъщност са едри монополни капиталисти – не може да се позволи да търси чрез проба и грешка пътя към богатството.
Държавната политика е толкова по-важна за оползотворяване на предпоставките на пазара, колкото по-назад по пистата на народите се намира държавата.
Както икономическата логика говори за пирамида на богатството, тоест за структурно забогатяване, така може да се мисли и пирамидата на държавните политики, отразяващи приоритетите на управляващите и обществения интерес. Фундаментът е, че държавата следва да осигури реда и своето институционално функциониране, както и да определи адекватна помощ за съвсем изпадналите (инвалиди, болни, стари хора). След това, държавата може да поддържа и развива националната инфраструктура, като в дългосрочен период следва да се оттегля от тази функция. Обществено образование и здравеопазване е третият системен елемент – аналог на вътрешната търговия по Смит. На четвъртия етаж е развитието, науката, културата: основанията за обособяването на държавата като такава.
С две думи, да се пристъпва чрез нови държавни компании към някакви извънредни икономически инициативи от държавата, при положение, че пирамидата на естествените държавни приоритети в България на толкова места остава куха, е най-малкото неудачно.
В смисъла на всичко казано, не съм оптимист, че някакъв нов държавен ангажимент ще поправи икономическите отношения в България, а и в света след корона-кризата. Специално за България, държавата в сегашната си форма е лишена от разбирането, че системата в дългосрочен период трябва да създава положителен продукт – по-широко споделен и с по-голям интелектуален компонент.
Това, което може да направи ненужна държавата при възстановяването на усещането за нормалност и справедливост, е междинното ниво: сдружаване по интереси и региони с цел общо ползване на ресурси, производство, поддържане на инфраструктура, доставки, достъп до пазари и други. Кооперативното, тоест общностното ниво, в същността си не изключва пазара и внимателно се съобразява с него. Без да робува на егоистичните ценности, представяни за „пазар“, общностното равнище в социалната организация създава положителни икономически резултати. Но често тъкмо държавата, за да изрази своята лоялност към „пазара“, или за да запази интереса си на монополист на публичния фронт – пречи да се проявят тези вродени човешки институции на сътрудничество.
