fbpx

Единствено производителността на труда има смисъл

Публикуваният в alternatives-economiques.fr анализ е от блога на Жан-Мари Арибе*…

Една от характерните черти на съвременния капитализъм, може би най-значимата от гледна точка на собствената му вътрешна логика, е, че производителността на труда нараства с все по-намаляващи темпове и това се наблюдава в целия свят от поне двадесет години. Това нарастване достигна точка, в която е почти нула. Като оставим настрана проблемите с методите, които се използват за измерването на производителността на труда, които, въпреки че не могат да бъдат пренебрегнати, не могат да бъдат смятани за еднствената причина, това катастрофално за динамиката на капитализма развитие е загадка за икономистите, които в по-голямата си част обещават щастие и благополучие на човечеството, единствено само благодарение на пазара. Множество хипотези бяха изложени за обяснение на страха от „светска стагнация“. Сред тях, например е, че липсата на инвестиции би забавила обновяването на средствата за производство (капиталът в материалния смисъл на думата) и не би позволило да се използват резултатите от техническия прогрес. Това е странен аргумент в ерата на компютъризацията, роботизацията и така наречения изкуствен интелект. На научен език, слабостта на повишаването на производителността на труда идва от недостатъчността на „общата факторна производителност“ [1]. Тук е необходимо да направим малко историческо и теоретично отклонение.

През 50-те години на миналия век американският икономист Робърт Солоу публикува статия, която прави поврат в теорията за икономическия растеж[2]. Той използва една функция на производството, измислена няколко десетилетия по-рано от математика Чарлз Коб и икономиста Пол Дъглас, които установиха математическа зависимост между производството Y и величините на „фактора“ труд L и на „фактора“ капитал K. Производството беше определено като функция на тези две величини: Y= F (L, K).

Нека да преминем към някои интересни „подробности“ на тази функция: тя трябва да сумира всички производства (ние говорим за агрегатна функция като определяме възможността да преминем от микроикономическо към макроикономическо ниво нещо, което никога не е било оправдавано в рамките на неокласическата теория, която е в основата на това разбиране на производствената икономика). Тя предполага да измерим капитала, без да знаем неговата възвръщаемост. Тя предполага, че икономиката има постоянна възвръщаемост, защото в противен случай не можем да разпределим целия генериран доход само между факторите труд и капитал[3].

Тук се фокусираме върху анализа на Солоу и върху „откритието“, което той прави. След едно просто изчисление от тази агрегатна функция[4] получаваме темпа на растеж на Y (това е темпът на растеж на БВП) и неговото разлагане, което дава мярката за съответния количествен принос на труда и капитала в икономическия растеж[5]. Тряс! Солоу си дава сметка, че количественото нарастване на труда и капитала обяснява само около половината от темпа на икономически растеж. Той нарича другата половина „остатъчна“, тоест това, което не може да се обясни само с увеличаването на количеството труд и капитал. Тогава неокласическите икономисти решиха, че този „остатъчен“ ръст се дължи на техническия прогрес. Те го нарекоха „обща факторна производителност“, понякога погрешно наричана средна стойност на приноса на факторите към растежа.

Но нашата цел тук е да подчертаем как се изчислява тази обща факторна производителност: това е разликата между темпа на общия икономически растеж и сумата от горепосочените съответни приноси на труда и капитала. Тя никога не може да бъде изчислена положително, а винаги като резултат от изваждане. Непълнотите на тази концепция не убягва на сериозните статистици, които установяват, че колкото повече добавяме качествени елементи към труда (образование, ноу-хау и т.н.) както и към производственото оборудване, толкова повече остатъкът се стопява и изчезва[6].

Друг признак за недостатъчната пълнота на разлагането на темпа на растежа с помощта на агрегатна функция на производството от типа Y = F (L, K) е разгледан от неокласическите екологични икономисти, които често заменят остатъчната половина на растежа, дължащ се на научно-техническия прогрес, по Солоу, с приноса за растежа на природата, енергията, или природните ресурси. Един много прост пример е даден от двама икономисти: „Нека си представим простия случай на един овчар, който изкарва прехраната си благодарение на способността си да произвежда вълна, като стриже овце и пере суровата вълна. Да допуснем, че трудът на нашия овчар е сравнително ефективен и успява да остриже 10 овце и да изпере 5 руна на час. Собственикът решава да направи експеримент, като кара овчаря да остриже и изпере руната на овцете без вода. Тъй като така е много по-трудно, нашият овчар продължава да стриже по 10 овце, но може да изпере само 2 руна на час. В този случай производителността, постигната благодарение на водния ресурс съответства на трите липсващи руна. Следователно една част от създадената стойност се дължи на водата!“[7] Ако овчарят бъде лишен от въздух, той ще умре. Следва ли от това, че цялата добавена стойност се дължи на въздуха? Това няма никакъв смисъл.

Тези в голямата си степен абсурдни съображения не трябва да скриват същественото. Зад дефинициите на производителността, която голямата част от икономистите претендират, че измерват, отчитайки всеки „прозиводствен фактор“ – труд, капитал, ресурси, земя и т.н., стои отказът да се счита, че само трудът създава добавена стойност. Разбирането, че „капиталът“ е продуктивен сам по себе си, остава широко споделяно и дори доведе до представата за съществуването на заводи без работници [8], като по този начин се поддържа идеята за прогресивното изчезване на труда. Това е „доказателството“ за ролята, която машините играят в производството. Но това „доказателство“ всъщност се основава на идентифицирането на необходимостта от машини (или всеки друг „фактор“ освен труда) със социалните отношения, каквито всъщност капиталът представлява. Да се използва едно и също понятие „капитал“ като конкретно средство за производство (машините) и мястото на това средство в организацията на обществения живот, означава да не се разбира динамиката на капиталистическото натрупване.

Така стигаме до абсурда да определим „водата като фактор на производството“ в горния пример за стригането на овце.[9] Съмняваме се дали водата ще знае как да използва този доход. В действителност това, което оправдава възнаграждението на овчаря и на собственика, е техният съответен социален статут (социалните взаимоотношения, в които влизат помежду си). Водата не е важен производствен фактор, а техническо условие, за да може това производство да бъде по-голямо и че ще става все по-очевидно, че природата има съществена роля в производството, успоредното с нейното непрекъснато разрушаване.

Общото неразбиране на „трудовата теория за стойността“, дори в нейната най-проста формулировка, кара повечето икономисти да бъркат едно явление и различните причини за неговата еволюция. Дори Кейнс, за когото не може да се каже, че е привърженик на класическите икономисти и на Маркс, разви брилянтно проблема в своята Обща теория[10]. Не трябва да мислим, че след като трудът единствен добавя стойност, производственото оборудване (капиталът в материалния смисъл на думата) не служи за нищо. Точно обратното. То служи за увеличаване на производителността на труда (производството, разделено на количеството труд). Така, само обратната част на „производителността на капитала“ има някакво значение: капиталовият коефициент (капиталът в материален смисъл, разделен на производството). Казано по друг начин, пандемията ясно показа, че когато няма работници, които да използват машините, производството е нула[11].

С въпроса за производителността на труда осъзнаваме, че икономиката е наистина политическа, което означава, че много теоретизации крият идеологически предпоставки, в този случай отказът да се види, че същността на печалбите днес (близо 100 милиарда евро разпределени в дивиденти и обратно изкупуване на акции, изплатени през 2023 г. от компании от CAC40), не е нищо друго освен източване на стойността, добавена от труда. Грешеше ли Маркс, великият убиец на експлоатацията? Освен това, когато правителствата реформират пенсиите, планират ли да удължат продължителността на използване на оборудването (известния материален капитал) или продължителността на труда? Силите на капитала са разбрали същественото.

*Жан-Мари Арибе е бивш доцент по икономика и социални науки и преподавател по икономика в университета Бордо

[1] В някои разработки се говори за обща факторна производителност. Разликата е, че последната се изчислява на основата на среднопретеглената геометрична стойност на развитието на всеки фактор, докато общата производителност се изчислява на базата на средноаритметичните стойности. Но интерпретацията на резултатите е идентична.

[2] Robert Solow, « A contribution to the Theory of Economic Growth », Quaterly Journal of Economics, vol. 70, 1956, p. 65-94.

[3] Всичко това беше показано от известния британски икономист Джоан Робинсън, „Тhe Production Function and the Theory of the Capital“, Review of Economic Studies, vol. ⁄⁄ï, n° 2, 1956-54, p. 81-106. За критика на функцията на производството вж. Bernard Guerrien и Ozgur Gun, „Да сложим ли завинаги край на агрегатната функция на производството?“ (En finir, pour toujours, avec la fonction de production agrégée ?), Revue de la Régulation, № 15, кн. 1 2014 г. За първоначално представяне вж. Jean-Marie Harribey, „Обща факторна производителност“, (Productivité totale des facteurs) Cours, 2003 г.

4] Като вземем логаритмичната производна на функцията Y = F(L, K), равна на темпа на икономически растеж. Например в най-простата функция Y=LaK1-a, нейната логаритмична производна ще бъде равна на средноаритметичната стойност на производителността на труда, претеглена с дела на заплатите в добавената стойност и капиталовата ефективност (наречена производителност), претеглена с дела на печалбите в добавената стойност.

[5] Този количествен принос на капитала и труда са изразени в парична стойност, тъй като сме на макроикономическо ниво.

[6] Вж. Pierre-Yves Cabannes, Alexis Montaut и Pierre-Alain Pionnier, „Оценяване на общата факторна производителност във Франция: приносът на измерването на качеството на капитала и труда“ (Évaluer la productivité globale des facteurs en France : l’apport de la mesure de la qualité du capital et du travail) Direction des études et des synthèses économiques, Insee, G 2013/07.

[7] Кристиан дьо Пертуи и Пиер-Андре Жуве, „Зелена столицата, Нова перспектива за растеж“ (Le Capital vert, Une nouvelle perspective de croissance), O. Jacob, 2013, p. 10 et 196.

[8] Пресата е пълна с такъв тип писания.

[9] Нашите икономисти всъщност пишат, че ако „приложим основния принцип за възнаграждение към отделните фактори на производство, овчарят трябва да получава заплата, съответстваща на неговата производителност, както и водата и собственикът на овцете“

[10] „Вместо да се каже, че капиталът е производителен, много по-добре е да се каже, че той осигурява, по време на своето съществуване, възвращаемост, по-голяма от първоначалната му цена. […] Следователно нашите предпочитания отиват към предкласическата доктрина, че трудът, който произвежда всяко нещо, с помощта на изкуството, както са казвали тогава, или на техниката и технологиите, както казваме сега, с помощта на природните ресурси, които са безплатни или за които трябва да се плаща рента в зависимост от това дали са в изобилие или има недостиг, накрая с помощта на минали резултати, включени в капиталовите стоки, които също носят променлива цена в зависимост от тяхното изобилие или недостиг. За предпочитане е да се разглежда трудът, включително разбира се личното възнаграждение на предприемача и неговите помощници, като единствен фактор на производството; технологиите, природните ресурси, оборудването и ефективното търсене, определят рамката, в която действа този фактор. J.M. Keynes, „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ (Théorie générale de l’emploi, de l’intérêt et de la monnaie), Payot, 1969, p. 223.

[11] Виж Luigi Pasinetti, Structural Change and Economic Growth, A Theoretical Essay on the Dynamic of the Wealth of Nations, Cambridge, Cambridge University Press, 1981, p. 199-200: „За да разберем, че това е така, трябва да погледнем производствения процес от друг ъгъл. Само миг на размисъл ще е достатъчен да се разбере, че цялата структура на стоковия капитал не би съществувала, ако не съществуваха работници, докато обратното не е вярно. Да си представим за момент, че всички капиталови стоки внезапно изчезнат (да кажем с едно махване с магическа пръчка), очевидно ще настъпи ужасна криза. Но хората, които преживеят кризата, ще възобновят процеса на натрупване за по-кратко време, отколкото в миналото. Само трудът може да създаде всички капиталови стоки. Ако си представим обратната катастрофа – изчезването на всички човешки същества – лесно можем да разберем какво ще последва: абсолютно нищо. Капиталовите стоки сами по себе си не могат да направят нищо.




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"