След анализ на състоянието и тенденциите, обуславящи западните икономики през 20 век, Румен Аврамов се „връща“ в България от началото на миналия век.
Освен от непосредствените проблеми на кризата или на пълзящата корупционна действителност, българският дух се измъчва и от екзистенциалния проблем за посоката на стопанското развитие на страната. Първоначално копнежът по модернизацията приема разбираемата форма на неистово желание „да сме като другите“.
Достатъчно е да се видят кратките бележки, поместени в края на всеки брой на списанието на Българското икономическо дружество, където с детинско вълнение и гордост се отбелязва всяка проява, доближаваща ни материално или духовно до света на Запада. Този почти битов израз на периферност и провинциалност практически не изоставя общественото съзнание през цялото столетие, макар и формите му през годините да се менят.
За една съвсем млада нация усещането, че има възможност за избор, е съвършено естествено. Силите напират, настъпването на новия век се възприема като ново начало и всички опции изглеждат възможни. Въпросът единствено е да се направи „мъдър избор“. Нагласите са почти толкова волунтаристични, колкото през комунистическите години.
Алтернативите, пред които е изправен изборът, са представени подкупващо просто: земеделие или индустрия; патриархалност или парично стопанство; отваряне или протекция на икономиката… Това са рамките на обществения дебат, който е силно неравнопоставен, доколкото откритите поддръжници на архаичния класицизъм са малобройни и слаби, а модернизационната идея изглежда почти очевидна.
Контурите на тази идея така, както тя се разбира в началото на века, отново може да бъде щрихирана с помощта на експресивния текст на Б. Боев. Той завършва своя обзор с отчетливо формулиран отговор на исконния въпрос „какво може да се очаква от новия век?“.
„Навън: борба с икономическото надмощие на западните народи, особено на немската култура, която точи зъби на нашите монополни индустрии – „железници, мини, гори, розово масло, тютюн и прочие“. Унищожението на капитулациите и извоюването на търговски договори, обезпечаващи едно покровителство на нашата малка индустрия и добри пазари на земледелческите произведение и скотовъдството.
Вътре: уравновесяването на обществените стопанства както държавното така и общинските, като се преведат в съответствие не с призрачни някакви културни задачи, а с истинската платежна способност на българското стопанство. Повдигане духа на инициативността… Създаване, а не закриване на индустриални и търговски, па даже и земеделчески камари, поощряване всякакви видове кооперативни сближавания… Един малък като нашият народ може да бъде силен само с единението. Тогава можем да говорим и за по-голяма консумативна способност на населението като за задача на вътрешната политика на нашата държава, както и за спестяването – като за естествено последствие от такава способност и единствено основание за създаване на капитали в нашето народно стопанство. Истината е, че чуждестранните капитали могат много нещо да направят за повдигане на народното ни производство, но не трябва да забравяме, че те не идват тъй лесно у нас, нито пък желаят да рискуват влагането си в обикновени, лишени от монополен характер предприятия. Няма нужда да прибавяме, че една от първите грижи на бъдещата икономическа политика трябва да се обърне и към земеделието: колкото и да желаем присаждането и развитието на едра индустрия в България, нашето народно стопанство задълго ще запази земеделския като преимущество характер“.
Тези различия предопределиха и различни стратегии. В края на минали век основната цел на търговската политика беше страната да се затвори за външната конкуренция чрез клаузите на трудно договорени споразумения с европейските страни. Днес целта не може да е в противоречие със световния тренд към отворена търговия, макар че ариегардните боеве за запазване на този или онзи отрасъл (производител) не са преставали в нито един момент през 90-те години.
Идеята за модернизацията от края на 19 век е неотделима от цялата гама протекции на „националното“, било то индустрия или земеделие. Тази линия се прокарва и в търговските договори, и в насърчителните закони и в безбройните искания на съсловия, отделни граждани или интелектуални кръгове. Достатъчно е да се прелистят търговско-индустриалните камари, за да се установи тази нагласа. Още по-красноречиви са томовете с петиции на дребни предприятия или граждани до Народното събрание, в които воплите и проклятията срещу чуждата конкуренция, както и убедеността, че държавата дължи защита на всички, придобиват крайно любопитен битов изказ.
Дълго време производството се е мислело единствено като национално и защитено. За Андрей Ляпчев пред 1927 година формулата за развитие е „Закон за насърчаване на индустрията“ плюс „Закон за защита на индустрията“. Не е изненадващо и че едни от непосредствените мотиви за създаване на Българско икономическо дружество през 1896 година са именно вцепенението пред навлизането на чуждите стоки и разоряването на местните занаяти. За това сдружение модерността се отъждествява със страховитите очертания на риска и несигурността, присъщи на всяко развите: „Търговията стана от патриархално безукоризна – модерна, тоест, на челото й се лепна клеймото на несигурността с чести изпадания в несъстоятелност и съединените с тях непозволени спекулации, като се вселява недоверие в самото търговско съсловие“.
Дебатът около характера на модерността се води и в други посоки. В примитивната си форма спорът кое е бъдещето на страната – земеделие или индустрия, само предвещава несекващ през столетието сблъсък около това, кои да са „приоритетните“ отрасли на развитие. Спорът винаги се е решавал в полза на силното лоби на деня, макар на пръв поглед да е изглеждало, че „обективни процеси“ са изтласквали на преден план един или друг сектор.
В годините на социализма този произвол бе достигнал ирационалния си апогей като лични мотиви, вражди, родов или географски произход бяха достатъчно основание за стратегически избор. При авторитарната власт подемната сила на всеки индивидуален мотив и решение беше достигнала максимума си и бе в състояние да задвижи колосални за страната икономически ресурси. Размиването на властта през 90-те години намали донякъде макроикономическите последици на индивидуалните капризи, но ги мултитплицира многократно на микроравнище, където възможностите за влияние върху конкретно решение остават огромни.
Противопоставянето между производство и финнаси е друг от мотивите в търсенето на модерност. Като правило, в българското обществено съзнание реалният сектор е притежавал неписан приоритет и дори ореол на морална легитимност. Модерността се е свързвала в много по-голяма степен с един или друг профил на производството, отколкото с развитостта на финансовите пазари.
За приземения българин никога не е имало колебания между ценностите на реалния труд и тези на възприеманото като недостойно посредничество финансово поприще. Прогресът еднозначно се е отъждествявал с развитието на опредметените продуктивни сили на нацията. В това отношение 1944та не е гранична година и широко разпространените преди нея образи на модерността са съвсем близки до тези на по-късната официализирана социалистическа идеология.
Петър Мутафчиев например сумира идеала в няколко пункта – исторически патриотизъм, урбанизация, машинизиране на селото, кооператива, битова и обществена инфраструктура, масов разцвет (масовост на културата и образованието). Достатъчно е акцентите малко да се изместят към други материални носители на прогреса (например да се добавят повече заводи) и тази представа би била напълно подходяща за по-късния стандартен агитпроп.
В известен смисъл, социализмът реализира един вече узрял идеал за модерност. През комунистическите години марксизмът превърна в идеологическа догма примата на производството. Той облече в теория нещо, което в общественото съзнание битуваше като предразсъдък.
Всичко това донякъде обяснява традиционната примитивност на българския финансов сектор и болезнените трудности и закъснението, с които страната се адаптира в новия световен ред на „икономика на услугите“.
