Нуждаем се от нова философия за българския износ в епохата на търговските войни
Със съотношение „експорт/БВП“ от близо 65% през 2018 г., България изпъква като една от страните в ЕС, които силно разчитат на външната търговия. Популярната теория твърди, че отворените икономики извличат нарастващи ползи в глобалната епоха, но историята дава и други примери. Днешните търговски и валутни войни са свидетелство колко крехка е международната система на либерални данъчни и митнически режими – и колко недалновидно е една страна да слага всичките си яйца в кошницата на външната търговия.
Ежегодните рекорди при износа дават повод на управляващите да отчитат успехи, но износът е свързан с конкретни проблеми за България, които се споменават по-рядко. Негативите са в три основни насоки. Първо, изнасящите предприятия в България са част от чуждестранни вериги от доставки и не разполагат със собствени продукти и пазарни стратегии. Второ, българският износ има голям „суров“ компонент. Трето, националната инфраструктура се поставя в услуга на износа и така местните приоритети се пренебрегват.
Повторна грешка
Ако икономиката работи основно за износ, тя става
зависима от външните си клиенти. В българския случай, уязвимостта е двойно
по-голяма, защото се изнасят не готови продукти, а елементи, възли и детайли,
които се сглобяват и продават навън. Преди 1989 г. износът на България е почти изцяло
интегриран в системата за международни доставки на СИВ. Сега е постигната
същата инерция в западна посока.
Една от последиците от модела „експортен доставчик“, по който се развива България, е, че за много производства цената на труда трябва да се поддържа ниска – в противен случай инвеститорът ще се премести в по-изгодна страна и ще освободи стотици работници. В структурно отношение, дизайн, изследвания, продуктови иновации, систематичен маркетинг – цели фази от производствения процес са недостатъчно представени в страната. Тъкмо дейностите, които характеризират предприемачеството и са поле за изява на родния талант, отпадат като ненужни с експортния модел.
Когато страната работи като доставчик на детайли за чужди продукти, тя пропуска високата норма на печалба, нужна, за да се „посее“ собствено богатство. Като изключим борсовите суровини, химичните вещества и някои храни, България няма собствени експортни продукти. Това ни прави още по-зависими от външния фактор – както при СИВ. В някои случаи, български предприятия реализират значителни обеми от доставки на части и уреди, но не получават възможност сами да разработват пазари.
Износ на бъдеще
По данни на БНБ, към 2018 г. суровините и материалите
формират 39.75% от цялата стойност на износа. В интерес на истината, поне за
последните няколко десетилетия, този дял никога не е бил толкова нисък, т.е.
благоприятен. За пет години делът на „суровия износ“ се е свил с 3.7 пункта,
тоест общият износ се усложнява технологично. Но този положителен процес още не
може да неутрализира „брутния“ компонент. Продължава експортът на суровини и
материали, които не са минали през преработка, т.е. добавяне на стойност на
територията на страната.
На графиката са показани 15 най-важни експортни артикула за България. Номер едно е медта: макар че България разполага със значителни собствени находища, числото отразява главно продукцията на металургичния комбинат край Пирдоп, притежаван от германската „Аурубис“. Компанията внася за преработка в България медни концентрати от цял свят и изнася за световните борси пречистеният цветен метал.
Само две компании – „Аурубис“ и „Лукойл“, осигуряват около 15% от износа от страната. В случая България е брънка от международни промишлени вериги, които са й доверили важни, но сравнително мръсни преработки. Да допълним с износа на стоманени тръби и профили, който също не е особен повод за гордост.
Най-ярък пример за износ на неправилни стоки дават хранителните суровини. България от десетилетия осъществява голям износ на пшеница, царевица, слънчоглед, рапица, фуражи, придружаван от значителен внос на храни, главно месо и мляко. Така през 2018 г. от страната са изнесени семена на зърнени и маслодайни култури на стойност над 2.1 млрд. долара. За същата година, при хранителните стоки има отрицателно търговско салдо от 300 млн. евро.
Този процес е известен, по-рядко става дума, че освен пропусната добавена стойност и работни места, България изнася и вода, когато товари зърно, дървен материал и рудни концентрати на гари и пристанища. Цените на стоките все още не отразяват пълното им въздействие върху природата и производството на някои стоки става нерентабилно, ако трябва да се плаща за страничните му ефекти.
Така в много случаи нетната икономическа полза от износа на суровини – които са две пети от българския износ – е по-малка, отколкото предполагат рекордите в общата статистика. Световната банка е повдигала въпроса за изчерпването на бъдещо национално богатство при износа на руди и метали. Още по-злополучно е изчерпването на национален капитал, когато година след година най-ярките умове изтичат към по-благосклонни икономики.
Коловози за изтичащата стойност
Няма съмнение, че от България напоследък се изнасят повече
сложни изделия като електротехника, медикаменти, мебели, апарати, различни
химически продукти и др. По данни на БНБ, за последните пет години стойността
на изнасяните инвестиционни стоки се е увеличила с 85% и делът им от общия
износ достигна 25%.
Но в този положителен сигнал има уловка. „Българският износ“ всъщност е износ от България. Изнасящите компании – големи доставчици за мултинационални корпорации или техни клонове, ползват страната като плацдарм и не виждат смисъл да развиват националната бизнес среда, освен в програмите си за връзки с обществеността.
Пример е автомобилната промишленост: към 2018 г. тя успява да създаде износ над 1 млрд. лв., при десет пъти по-ниска база преди 5 години. Но този експорт на части за автомобили зависи от поръчки, договаряни на по-високо от националното ниво – и за да съществува, нужно е цената на труда да се поддържа ниска. Чуждестранните инвеститори очакват от правителството и куп „малки приятни изненади“ като пътища до обекта и данъчни привилегии.
Международните икономически директиви насърчават публичното финансиране на инфраструктурни проекти, които улесняват световната търговия – пристанища, летища, магистрали. Обществото плаща, за да може световната търговия да тече безпрепятствено през територията на страната. Експортът се институционализира.
Моделът „експортен доставчик“ осигури значителен брой работни места, макар да не донесе благосъстояние на населението. Но в свят, в който свободната търговия е отдалечаващ се мираж, българската икономика не изглежда да има план „Б“, в случай че протекционизмът се завърне на глобално ниво.
