Анализът на Петър Ганев е от бюлетина на Института за пазарна икономика
Последните дни бяха противоречиви. Първо стартира масовата ваксинация. Както започна, така и спря – разбирай, че някой написа във фейсбук. В същото време е видимо очакването на 1 март да отворят заведенията. Но докато отворят, то взе, че тръгна нова вълна на вируса. В това противоречие сме вече близо година – коронакризата не бърза да си ходи. Въпреки това, ситуацията днес е различна от март/април 2020 г. Незабранената икономика, в т.ч. индустрията, отдавна не е в условията на непосредствен форсмажор. За разлика от миналата пролет, днес изглежда, че на хоризонта има и решение – ваксинацията върви бавно, но е ясно, че бройките само ще се покачват.
Извънредното положение от 13 март 2020 г. постави голяма част от икономиката на страната в условията на форсмажор. И макар индустрията да не беше забранена/карантинирана в нито един момент, паниката в Европа доведе до временно затваряне на фабрики, ограничения пред стокообмена и т.н. Нарушените вериги на доставки означаваха, че български предприятия ще претърпят тежък удар в първите месеци на кризата. Още в първите 10 дни на извънредното положение вече имаше десетки примери за предприятия, които временно спират работа.
Класическият пример би било предприятие от аутомотив индустрията, което произвежда компоненти за автомобили и в което работят над хиляди души. Този тип предприятия са част от веригата на доставки в аутомотив индустрията и са напълно зависими от поръчките на големите заводи в Европа. Когато поръчките там изчезнат, предприятието тук затваря – дори няма нужда да имаме карантинни мерки в страната, ударът от Европа се пренася моментално и у нас. Отчитайки, че кризата е наистина извънредна – не класическа финансова, а причинена от непознат вирус, въпросът е какво да се прави спрямо работниците в тези предприятия?
Всички тези работници могат или да се наредят на вече рекордните опашки пред бюрата по труда и да получат своето обезщетение за безработица, или да има временна програма, която да ги запази на работното им място. Последното потенциално позволява на предприятията по-бързо да рестартират своята дейност след нормализиране на ситуацията – точно това се случи с аутомотив заводите у нас между другото. Така се появи популярното „60 на 40“, което всъщност, в различни форми, видяхме в цяла Европа.
Няколко неща следва да отбележим за родното „60 на 40“. Първо, в нито един момент не е имало задълбочена дискусия или някаква форма на консенсус по въпроса дали подобна програма е приложима във всяка криза. В един бъдещ свят без коронавирус, ако стане криза – както беше у нас през 2009-2010 г., трябва ли ни такава програма? Този тип финансови кризи често са резултат от натрупването на скрити рискове и надуването на балони, тоест те по своята същност са и корективен механизъм – наказват определено поведение и водят до трансформация, в т.ч. в типа заетост на работната сила. Изкуственото запазване на заетостта в сектори или предприятия, ударени тежко от „класическа“ криза, може да бъде много опасно – все едно да пазим зомби заетост в строителството през 2009 и 2010 г., когато новите работни места ще бъдат на съвсем друго място.
Мярката 60/40 у нас беше въведена не просто защото е криза, а заради извънредността на ситуацията – това е хубаво да се помни. Вторият важен момент на родното 60/40 беше широкият обхват на мярката. Дискусията в първите 2-3 седмици на извънредното положение постепенно премина от тесен обхват – например покритие само на секторите, които са затворени със заповед, към много по-широк обхват на мярката, включващ всяка фирма със спад на приходите над определен процент. Третият момент – важен особено в началото на кризата, беше самоучастието на компаниите. Дори и да си затворен временно – като тези аутомотив заводи, трябва да допринесеш за заплата на работниците. Всъщност последното беше голямата драма на работодателите в затворени браншове и доведе до най-много спорове.
Това в общи линии зададе рамката на 60/40 в България. Впоследствие мярката беше променяна в някои детайли и удължавана няколко пъти – последно до края на март 2021 г. Докато преди година мярката се въведе за предприятия, които са или напълно, или частично преустановили работа, в днешния си вариант вече подкрепя заплатите в отдавна отворени такива. Профилът на компаниите, които в най-голяма степен тежат на мярката също се промени – водещите бенефициенти в началото бяха аутомотив заводите, а днес вече са най-големите държавни компании. На този фон, логично идва въпросът кога следва да е краят на 60 на 40?
От самото начало е ясно, че спирането на 60/40 ще бъде трудно. Компаниите бързо привикват към държавните субсидии, а в някои заплатите се подкрепят близо година – има примери за компании, които са неизменно част от програмата, независимо от промяната в ПМС-тата. Общо похарченият ресурс към началото на февруари надмина 800 млн. лв. и реално вече се приближаваме до одобреният заем от 1 млрд. лв. по инструмента SURE, който ще покрие разходите по мярката у нас. Към момента обаче имаме политическа заявка за ново удължаване на 60/40 до септември 2021 г.
Няма обективен или научно обоснован безспорен критерий, който да отсече със сигурност момента, в който подобна мярка трябва да спре. Есенцията на мярката у нас обаче подсказва, че този момент е по-скоро обвързан с успокояването и нормализирането на икономическите отношения и вериги на доставки, а не с пълното отшумяване на кризата и връщането към предходната траектория на растеж. Тук не визираме дали трябва да има насочени мерки към административно затворени сега или в бъдеще сектори – например ресторанти и барове, които скоро отварят, но не се знае какво ще стане в следващите месеци или идната зима. Въпросът е в широката мярка, която подкрепя и големите индустриални предприятия.
Една година след идването на коронакризата в Европа е ясно, че връщането към траекторията на растеж ще отнеме повече време. Икономическите отношения обаче, в т.ч. индустриалните такива, вече са сравнително нормализирани, тоест веригите на доставки работят. Предприятията отдавна не са в някакъв форсмажор, а просто оперират в една различна среда. Днес трудно може да се аргументира защо едни предприятия трябва да получават подкрепа за заплатите на работниците – вече над 10 месеца, а други да се справят сами.
В добра форма или не, ударът на кризата вече беше посрещнат. Сега трябва да се гледа напред към новия растеж. Част от предприятията ще съкращават хора, други ще разкриват работни места – това е част от нормален процес на преструктуриране на икономиката. На държавата ѝ предстои цял План за възстановяване и устойчивост да изпълнява, не й е работа вече да подкрепя заплатите в отделни предприятия.
