„Спасяването на природата“ е все по-модерна тема сред икономистите. Но ново вино не се налива в стари мехове…
Бил Гейтс, един от най-богатите хора на планетата, преди няколко седмици публикува във в. Файненшъл таймс пространен текст, наречен „Моят зелен манифест.“ Ето това е новина. Само допреди десетилетие в бизнес медиите все още се водеха словесни дуели дали изобщо има екологична криза. Днес шампионите на индустрията призовават за публично-частни програми на стойност трилиони, за да „спасим Земята.“
По-конкретно, идеята на основателя на Microsoft е огромните финансови и иновационни ресурси на модерната икономика да се насочат към т.нар. зелени премии. Под този термин Гейтс разбира „разликата в разходите между правенето на нещо с помощта на изкопаеми горива – и чистия начин да се направи същото нещо, но без емисии.“ Тоест, зелените премии показват колко ще ни струва преминаването към „зелена“ икономика.
В някои сектори зелените премии вече са доста ниски, посочва Гейтс: ако електричеството в САЩ се произвежда единствено от възобновяеми източници, средните месечни разходи на домакинство ще нараснат само с 18 долара. Но в повечето индустрии нещата не са толкова розови: производството на стомана и цимент, самолетният транспорт и безчет други сфери в човешката икономика са се развили благодарение на удивителния факт, че в 1 литър петрол се съдържа толкова енергия, колкото и в 34 пръчки динамит.
Не бойте се – продължава Гейтс: компаниите ще насочат инвестициите си натам, където зелените премии са високи и човешкият гений ще оправи нещата.
Звучи добре, но има един проблем, едновременно елементарен и огромен. Толкова огромен, че рискува да обезсмисли всичките добри намерения за зелена икономика. Толкова елементарен, че икономистите не могат да го проумеят. Технологичният оптимизъм, защитаван от Бил Гейтс и мнозина други, страда от вътрешен дефект: разглежда икономиката и природата като различни неща.
Съгласно този подход, икономиката се „насочва“, за да „спасява“ планетата – няма спор, това е напредък по сравнение с нагласите през XX век, когато целта беше природата да се подчини на човешките икономически намерения. И все пак, икономиката остава нещо външно на природата, а човекът – нещо различно от нея.
Няма как да се „спасим“ по този начин. Просто няма да се получи. Екологичната деградация, породена от човешката хиперактивност, не е причинена от технологиите сами по себе си – те са средствата, не причината. Нещата, които стоят зад екологичната разруха, имат системен характер: натрупването, кредитът, търсенето на доходност на финансовите пазари, състезанието за място в обществото чрез материални притежания.
Същността на манифеста на Гейтс и на другите техно-оптимисти е пораженията, породени от модерната икономическа система, да се поправят с механизмите на същата система. „Каквото ни е убило, то ще ни съживи.“ Това не е възможно да се случи. Но има ли алтернатива?
Още в първите си занятия по икономика, студентите следва да се запознават с една много проста схема: представете си мишена от три вписани окръжности. В центъра стои икономиката – все пак, тя е изключително важна за нашия живот, а е и предмет на тези разсъждения. Втората, по-голяма окръжност олицетворява обществото: важно е да се проумее, че икономиката е само един от елементите на обществото. В него има и други, поне също толкова важни приоритети: здраве, семейство, приятели, култура, вяра.
А около обществото е описана най-широката окръжност – природата на планетата, в която следва да намерят място аспирациите на нашата икономика и нашето общество. Това, което липсва в подхода на Гейтс, е идеята, че икономистите и бизнесмените не са лост и опорна точка, които местят земята. Икономиката, колкото и важна, е само част от частта.
Тази проста схема с три кръгчета в последно време беше развита с модела на поничката на Кейт Роуърт (това е сериозен социално-икономически-екологичен подход, който се прилага в управлението на град Амстердам). Външната окръжност на „геврека“ се задава от капацитета на природата да осигури жизнените ни процеси и амбиции, а вътрешната – от реалните нужди на обществото: изкореняване на бедността, добро здравеопазване, образование и др. Пространство за свободен избор има, но то е заключено между външния и вътрешния кръг на икономиката: между обективните нужди и реалния капацитет.
От тази гледна точка, оптимизмът, че човешкият гений ще изнамери технологично решение на всяка кризисна екологична ситуация, е ирационална и опасна идеология. Тя е разработена по времето на Рейгън за нуждите на Студената война – и десетилетия наред служеше на икономическата експанзия. Но тя не решава противоречията на бъдещето, просто защото природа и технологии се подчиняват на различни принципи.
Скромност – това е най-дефицитната стока в модерната икономика. Още от времената на Рикардо и Маркс, икономиката е поставена на пиедестал и доминира не само в социалните науки, но и на политическия тепих. Затова не е странно, че хиперактивен бизнесмен като Гейтс, достатъчно прозорлив да види задаващото се екологично бедствие, се опитва да реши проблема с методите, които познава: насочване на инвестиции и интензивна конкуренция между компаниите да са първите, достигнали до технологично решение.
Но именно този икономически подход, от който се очаква да реши планетарната криза, е това, което доведе до тази криза. Спорно, ако не и невероятно е той да поправи нещата. Друг е „зеленият“ път на икономиката: смаляване до разумното и избягване на ненужното, чрез мащабно преразпределяне с глобални измерения.
Тезата за глобално преразпределяне звучи радикално, но никой не може да оспори, че развитите днес страни са станали такива чрез колониално и неоколониално заграбване (не казвам, че никой не оспорва, а че никой не може да оспори). Разбира се, имаме и друга възможност – да последваме подхода на Гейтс. С него ще се реализира икономически растеж и може би най-вредните ефекти върху природата ще се заобиколят. Но крайният резултат далеч няма да е „зелен.“
Така, ако и да се установи някакво планетарно равновесие, то ще е с цената на драстична загуба на биоразнообразие, на дива природа. Природата ще бъде сведена до ролята на „околна среда“ на икономиката, впрегната в коловозите на технологията. По пътя на Гейтс, природата ще се превърне в техно-еко-хибрид. Представете си червено копче, което главният изпълнителен директор на Планета Земя ООД ще натиска от време на време, за да отмести малко орбиталния щит и да допусне сноп слънчеви лъчи.
Световната икономика безспорно позеленява, поне като начин на мислене на нейните шампиони – но оттенъците на зеления цвят, които приема това мислене, не са тези на тучната ливада. Хората инстинктивно долавят това и искат да направят нещо за своето и на децата си бъдеще – и тук щраква капанът. Политици, НПО, активисти: мнозина отправят към населението изисквания за определено „зелено“ поведение. Но в индивидуалната си битка за по-отговорно към природата поведение в един свят на екологичен нихилизъм, хората сякаш забравят за необходимостта от системни решения.
Така, по един парадоксален начин, вменяването на лична отговорност за бъдещето на планетата отслабва натиска за промяна на системата, довела до екологична деградация.
Сякаш ако използваме бамбукови вместо пластмасови сламки за коктейли, ще компенсираме факта, че всяка година десетки трилиони долари се влагат на финансовите пазари в търсене на доходност – и с това провокират икономическа активност, която не е обективно необходима за съществуването ни, а единствено за нарастването на финансовия и отчасти на индустриалния капитал.
Наистина ли трябва да се занимаваме с материала, от който са направени нашите клечки за уши и четки за зъби, вместо да поставим въпроса дали трилионите долари, ежегодно влагани в разрушителни оръжия, не могат да се насочат за планетарно важни цели?
Една от вменяваните индивидуални вини – паравани пред екологичния провал на съвременната икономика, е месоядството. „Унищожавате природата, защото ядете месо и пиете мляко!“, провикват се прозелитите на новата зелена диета. Питър Турчин – ученият, който през 2010 г. математически предсказа избухването на улични размирици в САЩ през 2020 г., има друга гледна точка по въпроса.
„Миналата година град Кеймбридж – седалището на единия от двата най-добри британски университета, забрани месото. Така че Кеймбридж вече не е в списъка на местата, където смятам да ходя (за щастие го посетих преди години, когато все още беше безопасен за месоядни)“ – шегува се проф. Турчин. Причината ученият да държи на месото в своята чиния далеч не е само вкусова, здравословна и дори ментална (според някои антрополози, човешкият мозък е еволюирал благодарение на яденето на месо).
„Гигантските полета със земеделски монокултури са едни от най-депресиращите екосистеми, които съм срещал“, твърди той и дава пасищното животновъдство като пример за здрава екосистема. И намеква – ще доразвия мисълта на Турчин – че екологичната полза от това финансовият фонд на Кеймбриджкия университет на стойност 10 милиарда долара да се откаже от инвестиции в акции на петролни компании, ще е много по-голяма от палиативната забрана за ядене на месо.
Бъдещето е зелено, това сякаш вече виждат всички. Но „зелено мислене“ не означава търсещи доходност финансови капитали да се насочат към подбрани проблемни области. „Зелена икономика“ не означава същия вид дейности, захранвани с различни енергийни източници. „Зелено“ означава да заживеем в хармония с природата. Един добре приспособен вид взима от екосистемата само толкова, колкото му е необходимо.
А капиталът търси растеж: максимално възможен, незабавен и безкраен.
