България е най-бедната страна в ЕС и поддържа най-ниски темпове на икономически растеж сред съпоставимите страни от бившия СИВ през последните осем години. Това, което е необходимо за преодоляване на тази устойчива опашкарска позиция, граничеща с обреченост, е определянето на задържащите икономическото развитие фактори на национално равнище, които далеч не са само и единствено във вид на числова икономическа параметрична конфигурация.

Хайлбронер го казва точно: Икономическата теория е идеологическа теория. Механизмите на макроикономиката са политически и всяка икономическа наука е най-напред политическа. Норт доказва, че действащите политически правила водят до създаването на икономически правила, въпреки че връзката е двупосочна.

Политиката предлага изкушения, които я превръщат в инвестиция за доходен безрисков бизнес и политиците не се колебаят да я експлоатират. Макроикономическата политика е материализирана икономическа идеология. Тя може да е писана и неписана. Писаната идеология е формално пропагандна и провокативна, т.е. фалшива. Неписаната идеология е реално действащата.

Доминиращата неписана партийна икономическа идеология в България е следната: Ние сме потенциално корумпирани, нашите поддръжници копнеят за лесни доходи. Ако съкратим възможностите за нерегламентирано изтичане на финансови ресурси към партийните структури, ще загубим партийната подкрепа и ще бъдем изместени от власт. Това не трябва да се допуска.

За предотвратяване на катастрофи от прекомерни кражби се въвеждат и поддържат формални параметрични ограничители. Подобен тип ограничители са паричният съвет, антидефицитният радикализъм, свиването на емисиите на правителствен дълг с оглед ограничаване на лобистки обществени поръчки. При наличието на такива ограничителни рамки икономиката се развива по необходимост и автоматично, а политическите кражби се вписват в гратис-схема (free rider). Въведените параметрични ограничители спъват икономическата динамика, но осигуряват простор за безнаказани злоупотреби с влияние и власт, респ. ревностна и солидна партийна подкрепа. Общото благосъстояние се жертва в интерес на партийното благосъстояние. Политическото поведение се предопределя от неполитически детерминанти.

Преразпределителните възможности на държавния бюджет се оказват недостатъчни за набъбващата маса от ожаднели политикани. При това сенчестата икономика у нас е най-висока сред страните СИВ-ЕС. Разширява се скритото нелегитимно преразпределение на национални ресурси във формата на нескончаем икономически парламентарен регулативизъм, нерегламентиран лобизъм, съзнателно формиране на некачествено законодателство, което да удовлетворява индивидуални и групови интереси, както и пряко неспазване на законите от изпълнителната власт. Промъкващата се в медиите информация доказва, че мащабите на този вид преразпределение са впечатляващи.

Корупцията у нас е най-висока в последните десетина години сред страните от бившия СИВ, които сега са членове на ЕС (9 на брой, според Transperancy International). Тя и свързаните с нея злокачествени икономически процеси са преди всичко и най-вече политически проблем. Корупцията е заразна и се възпроизвежда! Тя поражда определени трайни норми на поведение. Те постулират наличието на своеобразен вид закон на Грешъм в социалните взаимодействия, в съответствие с който корумпираното политическо поведение измества добросъвестните политически практики и почти несъзнателно тласка общата политическа маса към преднамерено и изпреварващо удовлетворяване на собствените си егоистични интереси. По думите на Кинделбергер няма нищо по смущаващо за благосъстоянието на човека от несправедливото обогатяване на недостойния му съсед.

При анализирането на макроуправленската специфика се разграничават два вида единоборства: (1) Битка за интереси и (2) Битка за идеи. Ако се прехвърлим към съвременната макроикономическа ситуация в България ще констатираме, че на политическия макроикономически пазар битка за идеи няма, а и смислени управленски идеи не могат да се разграничат. Това, което единствено съществува и е достатъчно лесно да се идентифицира, е ожесточената битка на икономически интереси – както лични, така и колективни. Често използваната аналогия със спорта при изборния процес не отива до край, който е: „Ние спечелихме (изборите), ние сме победители, идва време за разпределение на наградния фонд!“. Несметният (поне шестцифрен)награден фонд се плаща от данъкоплатците. Идеите, доколкото съществуват, са в сферата на елементарното междупартийно противопоставяне.

Неподредеността и лутането в политическата сфера създава пречки пред икономическата активност независимо от това дали то се оценява или не a priori.

Политическото противопоставяне се материализира най-вече чрез използването на институциите в колективен и личностен интерес. Всичко се подчинява на волята на т.нар. управленски елит. Изборът на представители на възлови управленски позиции на различните етажи на властта се извършва избирателно, от партийни позиции, без действието на конкурентно състезателно експертно начало. Там, където все пак се обявяват конкурси, те са формални и неефективни. Важното е кандидатът да удовлетворява партийни критерии, да е партийно лоялен, да е „допринесъл“ (?) за партийната победа (!), а експертното равнище остава на заден план. Това е причината за наличието на многобройни „калинки”, успели удачно да прескочат съществуващите ценностни бариери благодарение на партийна ракета-носител. Резултатът рефлектира в изкривяване на мотивационната скàла при новоизрастващите кадри с всички произтичащи от това негативни последствия за ефективността на непосредственото управление.

Законодателството се формира в Народното събрание и процесите там индуцират разнородни сигнали с негативно икономическо въздействие. Възлови закони за икономическата и социалната практика се променят прекалено често и видимо с лека ръка. Проследяването на честотата на промените показва, че изменения и допълнения на действащи важни икономически закони се извършват средно на около стотина дена веднаж. При това има драстични случаи. В рамките на два или дори три последователни броя на Държавен вестник се публикуват поправки на един и същи закон. Надделява усещането, че законодателното тяло се превръща в играчка в ръцете на корумпирани лобисти, на събития и на моментни настроения.

Честите и хаотични промени на действащото законодателство за ядрото от закони, свързани с управлението на икономиката, са противопоказни за воденето на стабилен бизнес. Възникващата и поддържана неопределеност в стопанската среда парализира инвестиционната активност и ограничава един от движещите мотиви на инвеститора – формулираният от Кейнс инвеститорски „животински дух” и вроден инстинкт към икономически просперитет. Фирменият мениджмънт се стреми към адаптиране не към пазарните флуктоации, а към приумиците на законодателите. Мениджмънтът е ангажиран не с оценка на възможните изменения на пазара, а с предвиждания за предстоящите и бъдещи непредвидими законодателни промени.

Заключение

Елементарно и тривиално е да се мисли, че желаната икономическата и инвестиционна активност може да се постигне и да се стимулира единствено и само с промяна на числови управленски параметри. Практиката недвусмислено показва (и теорията обобщава), че когато цял кръг от политически фактори не съответстват и не са в хармония със стандартите за доверие, прозрачност, справедливост, честност, политическа обоснованост, тогава преките икономически лостове за постигане на икономически просперитет престават да действат.

Постъпателният растеж на общественото благосъстояние се крепи на два основни стълба: (1) Икономическа и инвестиционна активност на населението; (2) Комплекс от неикономически предпоставки, системи и разбирания. Нехармоничното израстване на двата стълба нарушава социалното равновесие и води до социално напрежение, нерядко разрушително. Развитието на обществото съвсем не е безлична, самодействаща и автоматизирана трансформация.  

Илюзия е да се мисли, че икономиката е автономна човешка дейност, която се движи от свои собствени изолирани закономерности, без да се влияе от всичко онова, което е прието да се нарича „надстройка”.

Макроикономическото управление следва да се съобразява с действието на фактическите обществено-икономически взаимодействия.

Обществото като цяло трябва да осъзнае своята собствена роля и отговорност за постигането на значим социално-икономически просперитет в своята собствена страна.

В противен случай за България ще бъде невъзможно да се откъсне от трайната си позиция на твърд икономически опашкар в ЕС.