През 1963 г. учени, изучаващи експерименталната гора “Хъбард Брук” в Ню Хемпшир, правят шокиращо откритие. Последните им проби от валежи били почти 100 пъти по-киселинни от обикновено. На тези нива допълнителни валежи от киселинен дъжд биха унищожили местните водни и горски екосистеми в региона за броени десетилетия. Спешно споделяйки своите открития с колеги, пред тях стояха два въпроса:
- Какво причинява тези смъртоносни валежи?
- Какво може да се направи, за да се спрат?
Дъждът никога не се състои само от вода. Във всяка капка могат да се намерят химикали и частици от атмосферата, а някои съединения – като въглероден диоксид – правят дори редовните валежи леко киселинни. Но това бледнее в сравнение с мощните киселини, произведени при взаимодействие на водата с азотни или серни оксиди.
На скалата за рН, която измерва киселинността, всяко цяло число е 10 пъти по-киселинно от това над него. Нормалният дъжд има рН приблизително 5.4, а дъждът, който взаимодейства с киселинните газове може да достигне до 3.7.
Оксидите на азота и серния диоксид могат да се появят естествено като краткотраен страничен продукт от вулканични изригвания или мълнии. Но електроцентралите, рафинериите и превозните средства, които използват изкопаеми горива, постоянно изпомпват големи количества от тези газове във въздуха. Те се движат с вятъра, като се разпространява на стотици километри от източника на замърсяване. Действайки като подвижни облаци на унищожението, тяхното присъствие драстично повишава киселинността на местните валежи, създавайки киселинен дъжд, киселинен сняг и киселинна мъгла. Всички те подкисляват езера и потоци, убиват култури и гори и увреждат почвата, пречейки на бъдещия растеж. С течение на времето киселинният дъжд може дори да корозира структури, направени от камък или метал, които се използват от хората.
През 70-те години учените от Северна Америка и Европа класифицират киселинните дъждове като основна заплаха за околната среда. Но въпреки ясните доказателства, обвързващи проблема със замърсяването на въздуха, компаниите отрекоха отговорност и поставиха под съмнение изследванията.
В Съединените щати корпорациите лобираха срещу регулирането на замърсяването и убеждаваха политиците, че подобни политики ще повишат енергийните разходи и ще застрашат работните места. Тези пречки накараха правителството да забави промените и да поиска допълнителни проучвания по въпроса. Но след десетилетие нарастващи притеснения, Конгресът най-накрая предприе действия.
Тъй като по-голямата част от емисиите на серен диоксид идват от електроцентрали, правителството определи ограничение за общото количество газове, което електроенергийният сектор може да излъчва всяка година. След това те разделиха разрешените емисии на фиксиран брой „квоти“, разпределени за всяка електроцентрала. По този начин една централа може да избере да излъчва толкова серен диоксид, колкото им е позволено, или да намали емисиите си и да продаде неизползваните си квоти на други електроцентрали.
Тази система, известна като „капак за търговия“, предлага на електроцентралите икономическа гъвкавост, за да поддържат разходите ниски, като същевременно ограничават замърсяването. Много критици наричат тези квоти „лицензи за замърсяване“ или казват, че правителството продава чист въздух. Но тъй като горната граница трябваше да бъде намалени пет години след началото на програмата, всяка компания за комунални услуги бе принудена да намали емисиите си в дългосрочен план.
Някои централи добавиха десулфуриращи филтри към своите „димни стаи“ или преминаха към въглища с ниско съдържание на сяра или природен газ.
Емисиите от азотни оксиди също бяха намалени с относително евтини технологии. Този напредък позволи на енергийния сектор да расте, докато ограничението държеше замърсяването под контрол.
Днес тази научно-ориентирана икономическа политика елиминира до голяма степен киселинните дъждове в САЩ и Канада. И докато много екосистеми все още се нуждаят от време, за да се възстановят, учените ускориха възстановяването на други райони, като отново въведоха основни организми, избити от киселинните дъждове.
Някои страни, като Русия, Индия и Китай, все още разчитат силно на въглерод с високо съдържание на сяра и продължават да се борят с екологичните последици. Сравнително бързото превръщане на киселинния дъжд от основна заплаха до незначителен проблем с право се отбелязва като победа, която защитава околната среда.
Ограничаването на търговията не може да решава всеки екологичен проблем. Но ако използваме научен консенсус за насочване на политиката, възприемаме ефективни технологии и не се страхуваме да наложим разумни разходи за замърсяване, държавите могат да спрат нарастващата буря от разрушения, преди да е станало твърде късно.
