Законът за устройството на държавния бюджет изисква от Министерството на финансите (МФ) съставянето на „…бюджетна прогноза в съответствие с извършени от него и от други институции икономически разработки и анализи за динамиката на брутния вътрешен продукт, цените, доходите, кредитната и валутната политика и за основните финансови резултати от дейността на държавните, общинските и частните стопански субекти” (чл.14, ал.1). „Бюджетната прогноза е оценка на предвижданите параметри на консолидираната фискална програма за следващите три години, която ежегодно се актуализира и се одобрява от Министерския съвет” (чл.14, ал.2).
По своя характер правителствените макроикономически прогнози трябва да се доближават повече до правителствена програма. Те са (и трябва да бъдат) много по-различни от прогнозите на МВФ, или на Световната банка, или дори на ЕС. Съществената разлика е в това, че правителството може да влияе върху хода на националната икономика, а не е прост наблюдател на случващото се вътре в страната.
В правителствените прогнози съществуват елементи, върху чиято динамика правителството не може да въздейства. Такива са например курсът на USD, цените на основни ресурси на световните пазари, темпът на прираст на БВП на водещите световни икономики и други екзогенни величини. Вътрешната икономическа и инвестиционна активност е подвластна на ендогенната управленска политика. Правителството следва да проектира управленските си въздействия в средносрочна перспектива и в рамката на очертаните проекции да конкретизира фискалната си програма за първата година от периода. Приетите средносрочни правителствени ангажименти следва да бъдат ясно разписани и контролируеми от Народното събрание, както и от гражданските организации.
Изискването за съставяне на бюджетна прогноза е в съответствие с практиката в развитите страни. Идеята е МФ да подчини формирането на държавния бюджет за следващата година на предначертаната средносрочна перспектива с оглед да не се допусне злоупотреба с текущото разпределение на държавните финансови ресурси в ущърб на перспективата (особено и най-вече в предизборни години). Идеята е добра, но нейното приложение в наши условия е побългарено.
Побългаряването е свързано с формалното изпълнение на задачите за формиране на макроикономическите проекции:
1. МФ не се ангажира с разписана методология за съставянето на макроикономическите си прогнози. Привеждат се откъслечни данни за отделни макроикономически показатели, без да се дискутира тяхната балансираност. Данните от последната отчетна година оказват определящо влияние върху правителствените проекции. Те са нерядко във вид на равномерно екстраполиране с наложени леки немотивирани трендове. Остава впечатлението за волунтаристично заложени динамики. Ролята на МФ се свежда до елементарен фиксатор на явления, които евентуално предстои да се случат, а бюджетът се предвижда да решава управленски проблеми на вътрешно-правителствено финансово преразпределение при отчитане и подтискане на социални напрежения. Тази логика се променя в крачка при възникване на трудно преодолим социален натиск.
2. Отсъстват оценки на въздействието на възприеманата фискална политика върху текущата и перспективна икономическа и инвестиционна динамика. Инвестиционната активност в страната е на неприемливо ниско равнище. МФ предлага екстраполационна оценка на ПЧИ като дял от БВП и не дискутира другите елементи от финансовата сметка на платежния баланс. Информацията от платежния баланс показва съществено и нарастващо изтичане на национален капитал в чужбина. Остава открит въпросът дали и доколко фискалната политика може да смекчи неблагоприятната тенденция, а МФ тотално игнорира този тип взаимодействия.
3. Почти напълно отсъстват елементи на възприеманата фискална политика, особено в перспектива. Следи се изпълнението на изискванията, заложени в Закона за публичните финанси от 2014 г., по-специално за структурния дефицит (не повече от половин процент от БВП, чл.23, при достатъчно размити и разтегливи условия), за дефицита по консолидираната фискална програма (не повече от 2% от БВП, чл.27), за разходите по консолидираната програма (не повече от 40% от БВП, чл.27), за държавния дълг (не повече от 60% от БВП, чл.29). Следват се сляпо определени изживели времето си догми, като например нулевия бюджетен дефицит (наричан в германския институт DIW „черна нула”). Не се преценява, че в условията на монетарен съюз (еврозона, към която България принадлежи de facto поради паричния си съвет) печеливша политика е придържането към златната среда. Ангажименти се поемат единствено по отношение на данъчната политика, като правило декларативно и без солидна мотивировка и обичайно само за първата година на периода.
4. България е член на ЕС и нейното място е в семейството на страните от ЕС. Почти единствените сравнения и съпоставки са с икономическата динамика на ЕС-28. Сравнителните равнища на абсолютните икономически показатели остават напълно загърбени. Съпоставката на агрегирани темпове на прираст на българската икономика, от една страна, и на ЕС-28 като цяло, от друга, е неправомерна и подвеждаща. Сравнението на икономическата динамика на България със съпоставими на нея страни, по-точно с бившите страни от СИВ, които са вече членове ЕС (общо девет на брой), демонстрира качествено различна картина – трайно изоставане на България. МФ не се ангажира с оценка на динамиката на тези различия, както и с усилия за промяна на опашкарската позиция на страната в ЕС.
5. Грижливо се избягват всякакви елементи, които биха могли да послужат като репер за оценка на правилността на избраната фискална политика. Правителствените прогнози не включват елементи за оценка на способността на МФ и на правителството да се придържат към последователна фискална политика с ясно поети ангажименти по отношение на достигане на определено икономическо равнище, най-вече в рамките на ЕС. Периодично се правят корекции на отделни числа в правителствените прогнози, които се приписват на екзогенни външни въздействия. Не съществуват показатели, чрез които да се оценят позитивите (респ. негативите) по линия на директно поети ангажименти за достигане на определени социално-икономически цели, най-вече в сравним с ЕС план, т.е. за оценка на проектираното действие на ендогенните управленски фактори.
В заключение, ако всички ние искаме да се откъснем от срамната ни национална позиция на твърди опашкари в ЕС, трябва да се научим да изискваме от нашите управници да правят това, което са длъжни да правят, както и да се научим да ги контролираме и да ги санкционираме.
