Публикуваме кратък откъс от тритомния монументален труд на Румен Аврамов „Комуналният капитализъм“, издание на Центъра за либерални стратегии. Макар писани в навечерието на приемането ни в Европейския съюз, текстовете притежават характерното за изтъкнатия наш икономист и стопански историк визионерство и могат да бъдат препрочетени в контекста на стремежа ни за влизане в ERM II и Еврозоната.
Всяко пълно съгласие е неестествено. Това важи и за оформилия се на границата между XX и XXI в. привиден консенсус по европейската перспектива на България. Разпадането му при допира с реалностите е неизбежен, но някои от очакванията, заблудите и незнанието, които го родиха, заслужават да бъдат маркирани.
Нужно е, преди всичко, да си дадем сметка, че „влизането в Европа“ е превратно възприемано (представяно) като връщане на някаква изгубена европейска идентичност на българина. Ние се присъединяваме към политически съюз, към общ пазар и към съществуваща бюрокрация, което съвсем не означава, че се прибираме в своя територия на духа. Дори да останем само на стопанската плоскост (а това важи и за останалите), няма към какво да се завръщаме. В играта на идентичности се примесват самовъзприятието и външните представи, като в нито едно от двете няма закваската на онова, което днес е прието да се нарича „европейско“ (Излишно е да се припомня, че под „Европа“ винаги се е разбирало „Западна Европа“, или – грубо начертана – територията отвъд меридиана на Виена).
Досегашните експанзии на Европейския съюз се възприемаха като разширение към държави, ако не с равни мащаби, то поне с равноправни и близки култури (Оставям настрана съвършено специфичния случай с Гърция, чието приемане бе плод на чисто политически компромис, който още не е преодолян. Този модел обаче се оказа най- близък до присъединяването на бившите социалистически държави). Но отвън далече не е превъзмогната вековната отчужденост към по-далечната периферия и особено към „балканския социален тип“. Вълната на Изток се превърна в първото откровено патерналистично и неравностойно уголемяване на съюза, в което кандидатите априорно са третирани несиметрично, с произтичащите оттук наставничество и заложено догонване. Отношението към тях е също диференцирано. Въпреки качествените сходства на групата, тя е прорязана от бразда, преминаваща през две точки: бедността и културната близост. За да се обективизира този разлом и на най-чуждите България и Румъния да бъде отредена подобаваща писта на изоставащи маргинали, бяха проявени чудеса от бюрократична изобретателност. Въведен бе например евфемизмът „функционираща пазарна икономика“, който с разтегливостта и абсурдността си позволяваше гъвкаво маневриране сред опашката на чакащите. Подобни конструкции имаха за цел да спестят откритото изговаряне на нелицеприятния факт, че БВП/човек на последния приет член на ЕС е няколко пъти под средния в съюза и че културният ни (включително стопански) контекст не е техният. И без социология е лесно да се долови, че става дума за преобладаващи настроения, че България не е очаквана, а възприемана като чуждо тяло. Това, което разточително щедро показваха излаганите циф ри и правените анализи, бе по-изразително резюмирано от натрапчиви образи. Достатъчно бе да се проследи актът на подписване договора за присъединяването ни към ЕС (25 април 2005 г.) или да се хвърли поглед към старите членки в самия момент на „влизането“, за да се усетят пълното обществено безразличие и апатия към събитието, излъчваната сива и студена протоколност, потискащият прием, очевидните отчужденост и изпълнение на неприятно задължение. Това отношение контрастира с нагласите към други, географски близки до нас, страни. В Словения например до съвсем неотдавна се водеха икономически дебати, които от българска гледна точка звучат учудващо архаично – спореше се разпалено за плавен преход или шокова реформа, за „национална“ или отворена икономика, стопанската политика беше декларирано етатистка и неприветлива към външни инвеститори, на власт бяха стари елити… Но всичко това не заличаваше по-важните допирни точки със Запада, каквито са високото благосъстояние, принадлежността към католическия културен ареал и към една бивша континентална империя. Именно те дават „европейски“ статут по право.
Освен отношение отвън, освен „обективно“ съществуващи нюанси идентичността е и самоопределение. Много щрихи, споменати в книгата, не по-малко ежедневни наблюдения и допитвания, показват, че разделителната линия е вътре в нас. Простият здрав разум диктува, че не може да си нещо, за което трябва да се бориш, а обликът на последните няколко години са най-вече усилие за покриване на норми. В България открай време „истински европеец“ е върховен комплимент, заслужен от онзи, който надскача местната среда и се е отделил от нея. Това е квалификация за „елита“, предпочитан негов контрапункт спрямо „масите“. Обратната страна на това светоусещане е силният стремеж към европейска легитимация. Доловихме я в непрестанно търсените „европейски“ кодове из всички пластове на стопанското битие, в отбелязаното отколешно детинско желание всеки акт да се провъзгласява за „европейски“. Присъства в свръхчувствителността към външния поглед (глас), който придобива метафизична тежест: „Какво ще каже Европа?“ е сакрален въпрос, задаван безчет пъти от Освобождението насам.
Донякъде неочаквано, усещането за отдалеченост се засилваше заедно с доближаването към формалните срокове на присъединяване. Натрапчивото заставане като пред трибунал при поредния доклад на Европейската комисия (ЕК); чувството, че всеки неин чиновник може да поиска какво ли не; постоянното допитване до външната инстанция; хаосът в предаването и разбирането на посланията между София и Брюксел, което върви успоредно с дежурното „Брюксел иска от нас“; параноята, обхванала политическата класа на последната права; недодяланата игра на институциите „за пред навън“, която предизвиква само безразличие и отхвърляне сред обществото; отблъскващата рапортуваща риторика; хлъзгавите и убягващи критерии; надигащото се настроение на Запад, че той е заплашен от „обратен колониализъм“ с нашествието на нови (корумпирани) варвари и трябва да брани собствената си култура; залпът от публични оценки, показващи, че става дума за нежелана стъпка, за незаслужен подарък; очевидното наличие на геополитически (чисто природни, а не социални) мотиви в приемането – всички тези традиционни за българската история, но неимоверно изострили се през годините на присъединяването, черти само засилваха отдавна съществуващия комплекс за малоценност и представата за непринадлежност (полупринадлежност) към Европа. Развити бяха синдроми на постоянно проверявания, на неблагонадеждния верноподаник, а с тях трудно израстват пълноценни граждани. Те няма как да се чувстват равни на другия ден от членството, когато започват да се решават истински важните въпроси (например членство в Еврозоната). Съвсем разбираемо, тази фактическа неравнопоставеност бе санкционирана с механизми, които защитават съюза от собствените му новоприети членове. И така, в Европа влизаме като бедни при богати роднини – със старание да сме опрятни и стегнати, на пръсти, плахи, стеснителни и показно благопристойни.
Дали сме „европейци“ в крайна сметка се определя от двете слагаеми. От една страна, проникват чуждите оценки, клишета и дамгосвания, съставляващи оплакванията на Запада повече от столетие. От друга, ние постоянно изваждаме на показ самоусещането си, което се връща като присъда – то е отразено и попито във външния ни образ. България (и всяка периферия) гледа на себе си с очите на чужденеца, наблюдавана е постоянно, пребивава в перманентно детинско или юношеско състояние: „как ни възприемат“; „докъде сме стигнали в догонването“; „какво ще кажат“ са въпроси, които винаги са раздвоявали и пречели на реализацията в борба със себе си, на развитието по собствена траектория. Независимо от често срещаното бабаитско приравняване към Запада, състоянието на зрялост е признавано само на отделни индивиди, не и на цялото общество. „Европа“ е елитарна цел и до нея се доближава не целокупният ни социум, а само „елитът“ – общност от вътрешни емигранти, отчуждени от местната среда, говорещи и мислещи с привнесени език и понятия.
Въпреки отлаганията и бариерите, пълната свобода на движение, което е най-значимото завоевание на ЕС, без съмнение в обозримо бъдеще ще се случи на България. То ще премахва формални граници и ще изглажда ръбове. Но да не забравяме, че движението е било свободно и някога (преди 1914 г.), когато са били достатъчни паспорт и конвертируеми пари, за да можеш да заминеш, където пожелаеш в Европа. И въпреки това сме й оставали чужди, а разделителната линия в съзнанието не е изчезвала…
През последните години говоренето и представите за „Европа“ у нас бяха едномерни, докато нейното стопанско и културно пространство е силно нехомогенно. Разнообразието стана съвсем видимо при кризата около приемането на проекта за европейска конституция през 2005 година. Пред всяка от новите членки следователно стоят въпросите „към коя Европа“ се присъединява и „какво точно да се вземе“ от нея. Разрезите, които могат да бъдат прокарани, са най-различни, но за стопанската перспектива на България е важно да се разбират четири измерения на общността, в която влизаме – бюрокрация и (свръх)регулация; етатизъм; национален интерес; либерално начало.
Първото е общо място. Освен политическо оръжие на Маргарет Тачър през 80-те години, недоволството от бюрократичния Брюксел отдавна се е превърнало в друга форма на критика срещу традиционните партии, срещу съществуващата европейска механика, където технокрацията взема връх над суверена, срещу гладкия и кух политически език и изобщо срещу окопалата се политическа класа на Запад. Присъединяващите се страни имаха възможност отрано да привикнат към тази реалност, доколкото целият процес представляваше преди всичко сблъсък на две бюрократични машини. Именно в сивата контактна зона между тях се проявяваха началните търкания и разминавания, а трудностите при „внедряване“ на договореното се превърнаха в симптоми за различията в стопанските култури.
Етатизмът е иманентен белег на ЕС, вграден във философията на Римския договор от 1957 г., който отразява преобладаващите дирижистки разбирания на епохата, както и силните социални нагласи във водещите учредителки. С годините тази черта обсебваше управлението на общността и ставаше удобна платформа за всевъзможни лобистки интереси. Най-типичният пример е селскостопанската политика, чиито несъразмерни субсидии се превърнаха в непосилно финансово бреме и в проблем за свободата на световната търговия. Но засилването на (опосредстваната през комисията) държавна намеса върви и успоредно с приемането на по-бедни членове: увеличаването на структурните и всевъзможните други фондове, предназначени за тях неизбежно разширява присъствието на държавата. Днес Европейската комисия е непознато по мащабите си административно тяло, което централизира данъчни приходи, регулира в най-големи подробности стопанския живот, планира… Етатизъм излъчва не само брюкселската бюрокрация, но и роякът кръжащи около нея „неправителствени“ организации, изследователски институти, медийни центрове. Всичко това е в една или друга степен еманация на френската представа за капитализма и е показателно, че съвсем официалното мото на управляващите в Париж при кампанията им в полза на проекта за европейска конституция през 2005 г. беше: „да осигурим една нелиберална Европа, да се предпазим от англосаксонския модел“ (Отхвърлянето на проекта във Франция не беше признак на пролиберални настроения, а на обстоятелства, свързани предимно с вътрешнополитическа конюнктура. Обратно, в Холандия негативният вот се обясняваше отчасти с това, че документът не бе припознат като достатъчно либерален).
От най-прилепчивите казионни клишета преди влизането в ЕС е това за „европейските ценности“ (Истината е, че това словосъчетание е по-скоро интелектуален продукт на студената война и че не съществуват общи ценности, а само такива, които са относително по-разпространени в една или друга част от континента). Наред с останалото, на тях се приписва някакъв национален алтруизъм, уж надвил над старата държавна себичност.
Институционална Европа със сигурност е плод на не един компромис, но в нея по никакъв начин не е заглушен националният интерес. Историята на формирането й е пълна с примери, в които целите на отделни държави надделяват. Особено наситени са случаите през годините на последната вълна на разширяване, когато уютът на затворен клуб на изобилието се почувства фронтално заплашен от новодошлия „плебс“. Въпреки публичното проповядване на обратното и изнасянето на поучителни лекции, думата е за очевидното свиване в себе си, за явния протекционизъм, за националното мислене, за търсенето на елементарни социални гаранции и защити, за съвсем реални страхове пред „социалния дъмпинг“, износа на производства на Изток, имиграцията и притокът на работна сила. Кризата от май-юни 2005 г. прояви съвсем банален национален егоизъм: след референдума политиците говореха само за това, колко губи страната им. „Общите ценности“ бяха забравени, отново се оказа, че всеки играе „игра с нулева сума“. Както участниците на вътрешните пазари, така и европейските партньори познават единствено тази стратегия, макар понякога да са принудени да следват различна от нея.
Без да се мисли върху съдържанието и фактите, у нас на чудотворните „европейски ценности“ продължава да се приписва всичко онова, което България не е. Особено силно е упованието, че те ще донесат правила. На Европа се приписват чудодейни способности, което пречи да се види, че и там правила също са лошо съставяни (впоследствие отменяни), редактирани в полза на по-силния, или просто прекрачвани.
Особено показателен случай (сред много други) е ревизията на Пакта за стабилност (Приет през 1998 г., той фиксира, в частност, горна граница за допустимите бюджетни дефицити (3%) и предвижда санкции при нейното прекрачване). Договорът е възлов елемент в конструкцията на Еврозоната: ако Европейската централна банка (ЕЦБ) е натоварена с контрол върху общата паричната политика, то Пактът следва да дисциплинира фискалната политика в отделните държави. Правилата, заложени в него бяха фиксирани в момент, когато монетарната ортодоксия (олицетворявана в течение на десетилетия от Бундесбанк) имаше чувствителен превес над традиционно по-мекушавата и политически зависима бюджетна политика. Впоследствие обаче икономическата конюнктура се промени, като все повече правителства (в това число тези на основните страни членки като Франция и Германия) приключваха с дефицити над допустимия праг. Под натиска на „провинените“ през 2004-2005 г. се стигна до фактическа ревизия на Пакта за стабилност, с която правилата бяха разхлабени, а на националните власти бе оставен периметър за по-произволно тълкуване на бюджетните параметри. Това бе реванш на политическата целесъобразност над строгите правила на финансовата дисциплина, частично удовлетворение на разпространеното популистко говорене срещу ЕЦБ, идващо от всички страни на обществения спектър. Но заобикалянето на пакта от „лидерите“ е деморализиращ пример за нарушаване основни правила в самата Европа, който в определен момент би могъл да послужи за оправдание и на останалите. Прецедентът носи косвено послание и за България, където, въпреки че философията на Паричния съвет съвпада с тази на централните банки (Бундесбанк и ЕЦБ), присъства и историческа памет за бюджетна разюзданост (Това, че Западът проявява двойни стандарти, е популярно убеждение на Балканите още от Възраждането).
Перипетиите около Пакта за стабилност насочват и към либералното лице на Европа. Независимо от задръжките, говоренето и напластяванията, то все пак съществува, тъй като логиката на пазара прокарва своето. Свободното движение на стоки, хора и капитали е дотолкова съществена даденост, че редица процеси стават необратими. Жан Метне беше казал, че „Европа ще се изгради чрез парите или нея няма да я има“. И действително, най-важните стъпки към една икономически по-либерална общност през последните двадесет години бяха предприети именно през монетарната сфера. Капиталното решение от 1983 г., франкът да се привърже към германската марка и по този начин на Франция да бъде наложена финансова дисциплина, бе началото. Последва постепенното освобождаване движението на капиталите докъм началото на 80-те години. А Маастрихтският договор от 1992 г. с предначертания в него път към еврото даде завършващия тласък. Покриването на критериите за влизане в Еврозоната (за приемане на еврото) наложи еднозначна стратегия за пречупване на инфлацията, саниране на държавните финанси и (като незаобиколим страничен ефект) приватизация и либерализиране на пазарите. Впечатляващото икономическо инженерство, заложено в плана за създаване на икономически и паричен съюз в Европа, доведе до промени, които нито едно отделно взето правителство не би могло да наложи (Постоянно привежданият пример с Ирландия е изключение, потвърждаващо правилото. Тази страна (повече, отколкото Великобритания) олицетворява либералното малцинство в Европейския съюз). Точно както императивите на прокарания отвън Паричен съвет изиграха решителна дисциплинираща и либерализираща роля в България.
В битието си на пазител и арбитър на конкуренцията ЕК често противостои ефективно на националните и на общностните етатистки тежнения. Отношенията между националните правителства и Брюксел наподобяват тези с МВФ: местните политици търсят оправдание в комисията за онова, което нямат политическа смелост да направят сами. През последните две десетилетия тя прокара съществени промени, организирайки (въпреки нежеланието и съпротивата на правителствата) една или друга степен на конкуренция в някога смятани за закрити сектори, най- вече в областта на публичните услуги. Тези нови дадености промениха и традиционната риторика в редица държави от общността. Дори във Франция от години се чува така познатият в Източна Европа на прехода политически коректен рефрен, че е нужна „революция в съзнанието и манталитета, преминаване от култура на помощта, която има тежки изкривяващи последици, към култура на отговорността“.
Стандартният икономически език и в ЕС повтаря заклинанието, че стабилната парична политика трябва задължително да бъде допълнена от структурни реформи, по-специално в областта на пазара на труда. А от друга страна, практиката там, както и на Изток, постоянно поднася политически компромиси, палиативи и обществени бунтове срещу смятани за недосегаеми частни или групови права (Ефектният протест във Франция от пролетта на 2006 г. срещу разхлабваното на правилата за освобождаване от работа е типичен пример. Това бе реакция, идваща от вкоренената сигурност, давана от държавата, протест срещу технократския „макроикономически“ поглед, който аргументира императивно, но само аналитично, а не политически – нуждата от по-гъвкав трудов пазар)…
Към кое от няколкото лица на „Европа“ се обръща България? Всичко дотук показва, че обществото ни разпознава себе си в онези черти, които изострят или възраждат комуналните традиции и рефлекси. ЕС е толкова желан у нас, защото с него се свързва изгубеното чувство за стабилност и нова метаморфоза на държавното начало. Привиждат се най-вече изливане на пари (а не пазар), бюрокрация и дори планиране (а не конкуренция), „аванта“, „подаяние“. Същевременно там, кьдето се очаква засилване принудата на пазара, се търсят всевъзможни защити. Най-често задаваният въпрос е „колко ще вземем от Европа“, родиха се живописни термини като „парични министерства“, разпределящи европейските средства. Голямата „тайна“, в която всички са се вторачили и която горещо се разнищва даже из кръчмите, е кой ще ги управлява, защото съществува повсеместно убеждение, че идва поредното „раздаване на едни пари“, които ще бъдат използвани користно (Подобни вълнения повдига всяко натрупване на значими средства, предназначени да се харчат и разпределят централизирано. Управлението на големите публични фондове (без значение дали са европейски, или местни) неизменно се политизира, т.е. то е легално полуприва- тизирано от властта. Примери са пръснати (вече видяхме) както из историята, така и в днешната действителност). Но в това отношение ние не сме много по-различни от останалите: самата конструкция на Европа предлага тези опции, като местната стопанска среда взема най-близкото й. В първите присъединили се от Изтока вече се очертават печелившите – получателите на субсидии (особено селяните), бюрокрацията, предприемачите, които не се оплакват (а успяват да се възползват) от конкуренцията, (по-мобилните) образовани слоеве… С една дума, лелеяната частно/държавна средна класа, която и в рамките на Европа още дълго ще си остане непредставителна за обществото ни.
На България предстои да намери мястото си върху новата карта на Европа. Моментът е такъв, че влизаме в един съюз в дълбока криза, излъчващ съмнения, липса на посока. До голяма степен тези процеси се дължат на размиването, породено от самото разширяване. Нищо в настоящето и в миналото не дава основание да се очаква, че в нея ще заемем различно от познатото ни място. Вътре вече се оформя слаба периферия със своето отделно пространство и специфични концептуални проблеми. В някакъв вид ще се реализират варианти на „двускоростна“ Европа, като защитни механизми, така или иначе, се изграждат. Доприсъединителното разделение ще продължи да се чувства, но в рамките на ЕС. Вероятно ще се промени само посоката на разделителната ос, която по-отчетливо ще се измести от Изток-Запад към Север-Юг. В политическо и икономическо отношение България ще е сред джуджетата, преминали от неформалния статут на приети по целесъобразност кандидати, към този на член, който според силите, уменията и ресурсите си гони (както останалите) своите интереси. Още задълго ще продължим да мислим и говорим с биполярността на „ние-те“, а част от „тях“ ще се чувства тънък (може би все пак разширяващ се) слой от обществото.
Следва продължение…
