„Икономически живот“ продължава да чете студията на Румен Аврамов, публикувана в Алманах „България 20.век“, фундаментално издание, реализирано от ИК „Труд“ през 1999 година.
Макар заключенията на този голям наш икономист и стопански историк да са твърде смущаващи и демотивиращи всички нас, се налага да приемем констатацията му, че „който и период от българската стопанска история да се вземе, корупцията неизменно ще присъства като фон и среда на главните действащи лица“.
Текстът по-долу изследва годините от края на 19 и началото на 20 век. Това е важно уточнение, тъй като без него читателят би решил, че Румен Аврамов описва сегашната българска реалност.
Интересно е, че авторът специално подчертава, имайки пред вид цялата следосвобожденска икономическа действителност, че финансовата сфера на държавата става мишена, говорейки се за нейните несъвършенства, примитивизъм и уязвимост от икономически ткрусове.
В обществената атмосфера съжителстват две настроения, като едното съпровожда с мажорни нотки появата на „новите стопански герои“, пише Аврамов. Раждането на капитализма се изживява с блудкавия пропаганден привкус, съпътстващ възникване на масово обществено движение – всички започват да се занимавата с икономика и финанси.
Другото настрение е на стъписване пред неудържимата стихия на този процес, пред безсилието тя да бъде що-годе овладяна.
Веднага след освобождението – и много преди края на 20 век – става ясно, че всяко първоначално натрупване е съпроводено от корумпиране на кредитната система и от неизбежните кредитни милионери, анализира авторът.
Първите актьори на стопанската сцена неизбежно усещат изкушенията и сладостта от това да се разполагат безконтролно с парите на другите.
По публикациите от този период може да се състави изчерпателен речник на методите за декапитализация на дружествата от собствение им акционери, на безбройните канали за раздаване на вътрешни кредити, на безконтролността на сивата икономика и съпътстващото я преплитане между политически и икономически структури.
Например, може да се видят статиите на Андрей Ляпчев – „Дружествата от правно-икономическо гледище“, на Иван Цонев – „Как се прави ревизия и се правят отчетите“, „Контролът над нашите акционери и спестовните дружества“.
Подтекстът и фонът на тези процеси са корупцията с всичките нейни метастази, в зората на 20 век тя е неотстраним елемент от обществения пейзащ, държавната практика и от вече примирилото се с неизбежността обществено мнение.
Ето отново оценката на Боян Боев, когото Аврамов с охота
цитира – „Вътрешната политика у нас се изроди в едно най-долнокачествено
партизанство, при което всяка партия е един вид акционерно дружество, членовете
на което са акционери с повече или по-малко акции, според числото, на които
участват в печалбите на предприятието – разходването на държавния бюджет.
Разликата между партийните и акционерните дружества е само тази, че акционерите
на първите не могат да си купят толкова и такива акции, колкото и каквито
пожелаят. А последното, като че ли се намира в зависимост от личните
способности на акционера да добива акции – министерски, предприемачески, управленски,
началнически… или само писарски, стражарски, разсилнишки, метачески…
Това низвеждане на партиите до дружеста с търговски задачи поведе към строенето
на железници, наемане и купуване на къщи, заеми, десятъци, хамбари, импулсиране
трафика, търговия със службите, съортачване на предприемачи с чиновници,
подкупничество в администрацията, стремление към пашапорт за акъл в училището,
любоугодничедство и пристрастия в съдилищата, печелене с нечестни средства в
частния и икономическия живот, към изкуствени фалименти.“
Този изразителен пасаж придобива по-силна символика, ако си припомним, че през 20-те години неговият автор затъва в една от шумните банкови афери, съпътствана с всичики изброени от него самия подправки.
Съвременното в тази иначе класическа действителност са неявно прокараната връзка между корупция и растеж, негласно признатият факт, че корупцията е колкото разяждаща силя, толкова и мотив за безсистемно и хаотично движение „напред“.
Макар и „притча во язицех“, от самото начало на независимото съществуване на държавата тя разцъфтява именно през годините на френетичен икономически възход. Неслучайно „златното десетилетия“ от началото на века (наричано още „седемте тлъсти години“) е истинска лаборатория в това отношение. Точно през тези години бе прозведена класиката в жанра – „Доклад на изпитателна комисия по управлението на страната през периода 5 май 1903 до 16 януари 1908 година“. Съчининето, което представлява завършена енциклопедия на корупцията, съдържаща всички основни инструменти и правила, останали непокътнати при натрупването на бъдеща вековна традиция в тази област.
Но прекаланото фокусиране в този проблем може да отклони от по-съществени въпроси. Така или иначе, който и период от българската стопанска история да се вземе, корупцията неизменно ще присъства като фон и среда на главните действащи лица. В този смисъл тя не е събитие и не представлява интерес за по-дълбоките процеси на икономиката, които ни занимават тук и които се долавят в моделите на развитие при по-големите цикли на българската стопанска история, подчертава Румен Аврамов.
